Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Ала замисли ли се читателят след това над събитията, описани в книгата, у него възникват съмнения. Как така младата жена, която владетелят на света поставя на своя трон, успява тъй дълго да премълчи името и произхода си? Какъв е този велик везир, който заради един свой враг желае на бърза ръка да унищожи целия му народ? Какъв е този цар, който, без да попита дори, осъжда днес на гибел цяла една нация, а утре, пак без много умуване, нарежда да избият нейните многобройни врагове? Зададат ли се обаче подобни въпроси, цялата обстоятелственост на автора се оказва декор, а целият роман — измислица.

Примамлива ми се стори задачата да се намеся в това отношение и осмисляйки приказката на древния поет, да я поставя върху правдив исторически фон. Исках да разгъна действието сред обстановка, която да направи правдоподобни хората и събитията, и да открия освен това поглед към миналото и бъдещето, така че историята около Естер да хвърли светлина и върху днешните събития.

Оказа се обаче, че първоначалната древна фабула страда от един сериозен недъг. Там липсва героиня. Естер е марионетка в ръцете на своя настойник, тя се задвижва отвън, напълно пасивна е, не представлява нищо повече от едно колелце в механизма на цялостното действие. Тази празнота тъкмо в центъра на разказа е станала причина да се провалят големи писатели, които са се придържали прекалено точно към действието. Създавайки своята поема, Расин потърси убежище в сигурното пристанище на благочестивостта, Грилпарцер остави произведението си незавършено. Аз бях достатъчно дързък да предположа, че ще успея да изградя у моята Естер онзи вътрешен живот, чиято липса установих у царицата Естер от приказката. Ала в такъв случай трябваше да се отклоня твърде много от основния библейски разказ, запазил повече от две хилядолетия своя ореол; ето защо задоволих се само да нахвърля с любов плана за една бъдеща книга.

Но през десетилетията, когато ме занимаваше историята на Естер, пред мен неусетно изпъкнаха и образите на други еврейки, които са се намесвали съдбоносно в историята на своя народ. Една от тях е именно жената, за която четохте в тази книга, Рахел, La Fermosa, приятелката на крал Алфонсо.

За пръв път узнах историята й чрез драмата на Грилпарцер. Обичах и все още обичам тази пиеса, нежния порив на шините стихове, познаването на човешката душа, проявено от автора й, който съзнателно избягва да даде на действието каквато и да било историческа обосновка, но затова пък толкова по-ярко изгражда образите на своите герои. Странно е това, че неговият приятел и издател Хайнрих Лаубе остро критикува тази творба. (Навярно сам по себе си сюжетът, със своята сензационна смесица от еротика и история, отблъсква някои читатели; та нали и Мартин Лутер с негодувание е отхвърлил книгата Естер най-категорично?) Тъй или иначе, Хайнрих Лаубе приема, че „Еврейката“ на Грилпарцер е излязла несполучлива само защото поетът се е придържал твърде точно към първообраза, към драмата на Лопе де Вега, „La Judia de Toledo“, която според Лаубе е пиеса, изградена върху чисто външни ефекти.

Прочетох драмата на Лопе. Тя наистина е театрална, явно нахвърляна за няколко дни, и то твърде безсъвестно. Тъй като материалът в първоизточника, някаква стара хроника, не се е сторил на автора достатъчен за трите действия на една пиеса, той запълнил с него само двете последни действия, а за първото използувал няколко глави от същата хроника, които непосредствено предхождат историята за еврейката, без да имат нещо общо с нея. Но понеже Лопе е вдъхновен и твърде умел драматург, то собственото му удоволствие от ефектността на театралното му творчество се предава на читателя и на зрителя и небрежността му почти не се отразява върху въздействието, което оказва пиесата. Неговата „La Judia de Toledo“ се е превърнала в извънредно силна, ярка драма, изпълнена с фанатичен патриотизъм, и за мен е съвършено ясно с какво е привлякла тя Грилпарцер.

Да, тая тема плени и мен точно така, както е пленила Лопе и Грилпарцер.

Прочетох първоизточника на Лопе. Това е същата хроника, от която взех по няколко реда като мото за всяка част от моя роман. Тази хроника е написана от друг един Алфонсо Кастилски, десетия по реда на това име, правнук на нашия Алфонсо, роден седем години след смъртта му. Той разказва с явно съчувствие за любовта между прадядо му и еврейката. Впрочем тази история още от самото начало е занимавала в течение на векове въображението на испанците. Чак до средата на миналото столетие за нея са били писани нови и нови балади, романси, епически поеми, романи, повести и пиеси. Тази история играе роля дори и в арабската литература, разказвали са я романтиците от много епохи, всеки по свой начин.