Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Опита се да облекчи товара си с мисли.

Мислеше за това как шестте хиляди франкски бежанци, които Йеуда, въпреки силната съпротива, бе повикал в страната, се бяха превърнали сега от досадни натрапници в желани съграждани. Всичко бе излязло по-иначе, по-добре, отколкото той, Бенямин, бе очаквал. Почти не бе вярвал на очите си, виждайки как неговият чичо Ефраим бе изпратен в Севиля, как се бе добрал до мира и как взимаше сега мерки, за да го запази. Делото на Йеуда не бе загинало, развиваше се. И кралят не само го търпеше, кралят го поощряваше. Но колко много смърт и бедствия бяха необходими, за да вразумят този рицар. И ще остане ли разумен и занапред?

Не биваше да позволява на личната си неприязън към краля да го подвежда към несправедливи съждения. Кралят наистина се беше променил. Рахел бе успяла да постигне това. Станало бе както в онази приказка, която тя тъй много обичаше. Вълшебникът бе вдъхнал живот на буцата глина, ала това бе причинило смъртта на вълшебника.

Бавно пристъпваше дон Бенямин с лекия си товар, с тялото на Рахел на рамо, и потънал в размишления, объркваше крачките си, затрудняваше останалите носачи.

Сега вече животът на шестте хиляди добива смисъл. Колко нищожно бе това, ако се сравнеше с безсмислената смърт, покосила във войните на това десетилетие хиляда пъти по хиляда. Не бе много постигнатото, трошичката мир на Ефраим и трошичката разум на краля. То бе мъничка искрица нова светлина сред мрака на голямата нощ. Ала ето, тая искрица нова светлина блещука и обземеше ли го страх, искрицата щеше да прогони страха с блещукането си.

Настъпи мигът, когато той и останалите трима души трябваше да предадат ковчега на други, които чакаха. Но сега, когато бе освободен от товара и не беше принуден вече да равнява крачките си с другите, влачеше краката си още по-унило. Съвзе се, изправи снага, помисли; помисли горчиво, твърдо, настойчиво: „Дадено ни е да работим за делото, да го завършим — не ни е дадено.“

Погребалното шествие достигна границата на града, моста над Тахо. Широко се разтвориха градските порти, за да пуснат мъртвите. Дон Алфонсо бе наредил да бъдат оказани най-високи почести на неговия покоен ескривано, комуто тъй лошо се бе отблагодарил Толедо. Жителите на Толедо охотно изпълниха тая заповед. По всички къщи висяха черни платнища. Народът се трупаше в гъсти, тъмни редици по инак толкова пъстрите улици; шумът сега бе приглушен, превърнал се беше в тежко бръмчене. По целия път кралски войници отдаваха чест, а там, където минеха ковчезите, знамената с герба на Кастилия се свеждаха. Хората сваляха шапки, мнозина коленичеха, жени и момичета оплакваха гласно участта на Фермоса.

Носеха ковчезите нагоре по стръмните улици към вътрешната част на града. Не избираха най-късия път, шествието сви през пазарището Сокодовер, та да могат колкото може повече люде да засвидетелствуват почитта си към мъртвите.

Високо в замъка си, на един прозорец, от който дълго можеше да наблюдава погребалното шествие, стоеше Алфонсо, сам.

Мислеше:

„Дори не съм тъжен. Успокоих се. Освободих се от необузданите си страсти. Станах по-добър крал. Би трябвало да съм доволен. А не съм.“

Сигурно ще доживея моя велик поход и ще мога да го ръководя, застанал начело на една обединена Испания. Ала и в онзи миг, когато ще имам победата в ръка, няма да ме вълнуват по-бурни чувства, отколкото: „Най-сетне свърших, изпълних дълга си“; най-много ще изпитам облекчение, но не щастие. Цялото щастие, което ми е било предопределено, е зад мен. То беше тук, държах го в обятията си, то се бе притиснало до мен, нежно, упоително, сладостно. Но аз бях лекомислен и сам избягах от него. А сега, долу, отнасят онова, което ми е било предопределено като щастие.

Дванадесет години трябва да чакам за моя поход. Никога не умеех да чакам; животът ми препускаше като жребец. Сега пълзи като охлюв. По-дълга става годината, по-дълъг става денят. И ще издържа, няма дори да се гневя, Най-лошото е това, че мога така да чакам.

И похода ще водя разсъдливо. И помен няма да има от предишната необуздана, блажена смелост. Ще викат: „A lor, a lor!“, а аз няма да викам заедно с тях.

Постара се да мисли за онзи, заради когото щеше да води похода, за малкия Фернан; ала не видя ясен образ и от образа на внука му Фернан не струеше топлота. Всичко, което заобикаляше сега Алфонсо, бе странно неясно, мъгляво, недействително.

Мислеше:

„Четиридесетгодишен съм, а животът ми вече отмина. Сега само миналото ми е живо за мен. А настоящето ми е обвито в дим и прах, като бойно поле по време на битка. И дори ако победя някога, от победата не ще остане нищо освен дим и мъка. Ех, ако можех да победя заради сина си, заради моя Санчо, моето скъпо незаконно дете! Ала кой знае къде ще бъде тогава моят Санчо. Навярно сред ония, за които мирът струва повече дори и от победата.“