Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Междувременно погребалното шествие бе стигнало до целта си.

Три гробища имаха толедските евреи — две извън градските стени, едно в самата Худерия. В него, тясно и много старо, имаха гробници само членовете на най-знатните родове, между които и родът Ибн Езра. Някои мъртъвци от рода Ибн Езра водеха началото си от един потомък на цар Давид, който бе дошъл на Полуострова заедно с Адонирам, събирача на данъците на цар Соломон, и тъй бе отбелязано на надгробните плочи. Имаше сред тези мъртви потомци на рода Ибн Езра и други, търговци по времето на римляните. Имаше банкери, данъкосъбирачи, имаше люде, които, гонени и преследвани, бяха живели в Толедо при кралете на готите, имаше такива, които при мюсюлманите били везири, големи лекари и поети. Тук почиваше и онзи Ибн Езра, който навремето бе съградил кастильото, назовано с неговото име, както и чичото на Йеуда, удържал по времето на императора Алфонсо крепостта Калатрава.

В това гробище донесоха мъртъвците. Притиснати плътно един до друг стояха опечалените; тъй гъсто стояли, разказва един летописец, че можело да се тича по раменете им.

Изкопани бяха два нови гроба. В тях поставиха Йеуда Ибн Езра и дъщеря му Рахел, за да намерят покой при своите предци.

Сетне измиха ръцете си и промълвиха благословията.

И дон Йосеф Ибн Езра, като най-близък роднина, изрече молитвата на скърбящите, която започва с думите: „Да бъде прославено и свято името на всевишния“ и завършва: „Мир твори във висините си, мир дарява на нас и на целия Израил. Кажете: Амин!“

В продължение на тридесет дни във всички еврейски алхами из Полуострова, а също и в провансалските и във франкските общини произнасяха тази молитва в памет на нашия господар и учител дон Йеуда Ибн Езра и на доня Рахел.

Ала из кастилските пазарища и кръчми, гдето се събираха много хора, йогларите, странствуващите певци, възпяваха в баладите си краля дон Алфонсо и неговата пламенна, съдбоносна любов към еврейката Фермоса. Дълбоко в народната душа проникнаха песните, и в делник и празник, при работа, при ядене и дори в сън из цяла Кастилия пееха и тананикаха:

Самият дон Алфонсо не стъпи вече в пределите на Уерта дел Рей.

Бавно запустяваха градините и се рушеше Галиана, Разпадна се и белият зид, който беше опасвал обширното имение. Най-дълго се запази голямата главна порта, през която Кастро и привържениците му бяха влели, за да погубят Рахел и баща й.

Самият аз стоях пред тая порта и видях полуизтрития от времето арабски надпис, с който Галиана приветствуваше своите гости: „Алафия“ — мир на влизащия в този дом.

Цели десетилетия ме е занимавала историята на онази Адаса, която великият персийски цар Артаксеркс въздигнал в своя царица и която, под името Естер, спасила от сигурна гибел своя народ, евреите.

Малкият роман, в който се описва съдбата на тая Адаса, книгата Естер, е една от най-вълнуващите и популярни книги на Библията. Авторът владее изкуството на големите еврейски и арабски разказвачи, създава нарастващо външно и вътрешно напрежение и умее да извлича нови и нови изненади от своята фабула. Освен това той пише тъкмо по време, когато народът му се е спасил от най-тежка беда, страда и ликува заедно със своя народ и патриотичното му въодушевление и до днес заразява читателя.

Мене във всеки случай книгата Естер ме е вълнувала дълбоко, вълнувала е мнозина, и през двете хилядолетия, откакто е създадена, мнозина са се опитвали да разкажат романа наново, изхождайки от събитията на своето време. Неведнъж, когато особено болезнено съм изпитвал нещастието на двата народа, с които съм свързан, чувствувах отново нуждата да разкажа историята на царицата Естер, като я разгледам през очите на моя свят.

Особено увлекателен прави малкия роман хитроумният творчески похват на древния еврейски писател, похват, който не е хрумвал на никого преди него. Той изгражда измислиците си правдоподобно, облича ги в най-голяма обстоятелственост, намятайки мантията на човек, натоварен да опише сухо, като историк, събитията при персийския двор. Поставя на своя роман маската на дворцова хроника, скрива националистичните еврейски тенденции в разказа зад обективния тон. Избягва да намекне за божията милост, дарена на неговия народ, и за това, че този народ е богоизбран; тази е единствената от всички библейски книги, в която не се споменава името на господа. Авторът избягва също тъй и да даде оценка за характерите и делата на хората, описвани от него. Не възхвалява своята царица Естер и приемния й баща Мардохай, не хули еврейския враг Аман. Уповава се на фабулата си, разчита, че измислените от него събития са достатъчни да предизвикат негодуванието на читателя срещу врага на евреите и възхищението му от мълчаливо страдащия и възтържествувал Мардохай и неговата Естер. Това наистина се удава на писателя и при все че той прикрива грижливо своето собствено ликуване, читателят се радва от все сърце, когато накрая Аман увисва на бесилката, която сам е издигнал за Мардохай.