Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Кралят внезапно го прекъсна.

— На времето те поканих — рече той — да поемеш управлението на моята кралска хазна. Ти отказа. Може би си постъпил правилно; нямаше тогава много нещо за управляване, а и аз създавах много неприятности на съветниците си. Сега има още по-малко, ала аз междувременно станах по-умен, може би си го забелязал. За втори път те моля да станеш мой алхаким или по-добре мой алхаким майор.

Ефраим бе очаквал това предложение и самата мисъл го бе изпълвала със страх. Бунтуваше се срещу него с цялата си душа. Винаги се беше страхувал от обществени постове, стар бе, искаше да прекара останалите си дни у дома, край огнището, гдето малцина щяха да го виждат и да се грижат за него, искаше да угасне в мир. Цялата му неприязън и ненавист към дон Алфонсо се надигна отново. С безумна, рицарска жажда за приключения тоя човек бе тласнал право в ръцете на смъртта по-голямата част от трите хиляди воини, които бе поставила на негово разположение алхамата. Отнел бе дъщерята на верния си служител дон Йеуда, а също и сина му, и не ги бе спасил, когато изпаднаха в беда. А сега, за предстоящия стръмен, мъчителен път, искаше да запретне в колесницата си него, Ефраим.

Старецът отговори:

— Висока чест ми оказваш. Ала преговорите в Севиля бяха изтощителни. Чакат ме делата на нашата алхама, пък и много съм стар. Не го искай от мен, господарю.

Намусен като дете, Алфонсо каза:

— Много ми се иска да имам за алхаким евреин.

Произнесе думите непохватно, дори тромаво, ала в тях прозвуча предишната приветливост на Алфонсо.

Изведнъж на Ефраим се стори, че съзира целия вътрешен мир на тоя човек. Схвана, че той бе твърдо решил да изкупи вината си спрямо своя мъртъв ескривано и надвивайки себе си, да продължи да следва неговия път. Сега този Алфонсо търсеше, и то не без страх, нов водач. Да поемеш този пост, да продължиш оттам, гдето бе спрял Йеуда, бе задача, която щеше да скъси живота ти. Ала Ефраим си припомни блестящите, настойчиви, присмехулни очи на Йеуда, чу гъвкавия му, благозвучен глас, припомни си последната им среща. Някой трябваше да остане, за да поеме протегнатата груба, нечиста десница на този християнски крал и да го поведе с усилие по-нататък, по тясната, строга пътека на мира.

Зъзнещ в многото си дрехи, Ефраим наистина изглеждаше твърде стар и болнав. Измъквайки насила всяка дума от устата си, той каза:

— Тъй като ти заповядваш, господарю, ще се опитам да поставя в ред делата на твоята страна.

— Благодаря ти! — рече дон Алфонсо.

Колебливо продължи:

— Има и друго, което бих искал да обсъдя с теб, дон Ефраим Бар Абба. Не винаги съм засвидетелствувал към моя мъртъв ескривано голямата си признателност, тъй както трябваше да сторя и както я е проявявал дядо ми към своя Ибн Езра. Гнети ме мисълта, че мъртвите дори не са погребани както подобава, а мизерно, оскъдно. Много пъти ми се искаше да ги погреба по своему и тъй както изисква санът им. Ала размислих и ми се струва, че е по-правилно да погребете моя мъртъв ескривано вие, по ваш обичай и с вашите обреди, него и дъщеря му, доня Рахел, която ми бе много блика. Към вашата общност принадлежаха те двамата, останаха й верни докрай и аз ще ти бъда благодарен, ако уредиш погребението им тъй, както биха желали самите те.

Дон Ефраим отвърна:

— Ти изпревари молбата ми, господарю. Ще поема грижа за всичко. Ала дари ми милостта да отложим погребението още известно време, та да могат да узнаят мнозината, които биха желали да почетат дон Йеуда Ибн Езра.

Наскоро след сключването на мира доня Беренгария роди момче. Този бъдещ крал на Арагон и Кастилия бе кръстен с името Фернан. Кръщението бе отпразнувано извънредно пищно: петимата християнски владетели на Полуострова се събраха в Сарагоса, за да участвуват в тържествата.

Алфонсо и Леонор седяха един до друг на своите високи столове край празничната трапеза. Доня Леонор бе красива, истинска благородна дама, любезна и високомерна както винаги и съгласно изискванията на куртоазията размени с мъжа си много учтиви слова.

През този ден Алфонсо имаше право да се чувствува крал на кралете и той наистина съзнаваше достойнството и честта си. Само до преди година страната му бе под угрозата на вражия меч, самият той — обкръжен в столицата си. Какъв жесток срам го бе измъчвал тогава, помислеше ли за Ричард Английски. Той наистина бе доказал, че е Mils Christianus, страшилище за мюсюлманите, Мелек Рик. Бе завоювал с пристъп непревзимаемата крепост Акко, бе победил славно в открит бой войската на султан Саладин. А как се бе променило сега всичко! Огромните загуби на кръстоносците бяха отишли почти напразно, жалко примирие бе сключено, светият град бе останал в ръцете на неверниците, самият Ричард, скаран със съюзниците си, безпомощен, се намираше в австрийска тъмница. А той, Алфонсо, все още властвува тук като най-могъщия крал на Полуострова. И беше почти сигурно, че внукът му, силният, малък Фернан, изваден днес от купела на кръщението, ще обедини Арагон и Кастилия, а може би ще се нарече и император както своя прадядо Алфонсо Седми.