Лион Фойхтвангер - Испанска балада

„Начало на историята на Испания“ — „Incipit chronicon rerum Hispanarum“.

А Муса усмихнато си каза:

„Никой порок не пуска по-дълбоки корени от писателствуването.“

Мирът, с който се завърна дон Ефраим, бе по-добър, отколкото можеше да се очаква. Не бе успял, а може би не бе искал, да постигне само едно: времетраенето на примирието да бъде по-малко от дванадесет години.

След като Ефраим му докладва най-изчерпателно, дон Алфонсо каза:

— Зная, че трябва да ти бъда признателен. И съм. Ще свикам моите грандове, за да видят всички как ми връщаш ръкавицата на поръчението.

Дон Ефраим възрази почти изплашено:

— Толкова блясък не би ми прилягал. Пък и много завистници, а малко приятели ще създаде това на толедската алхама.

Намигвайки шеговито, Алфонсо запита Ефраим дали според него наистина ще са необходими пълни дванадесет години за възстановяване на стопанството.

Негодувание обзе Ефраим. Своевременно и настойчиво бе предупреждавал този човек, че трябва да се подготви в себе си за един дълъг мир. Само при това условие той, Ефраим, бе приел злокобното поръчение, а ето, едва сключил договора, дон Алфонсо копнееше да го наруши отново. Отвърна сухо:

— Състоянието на кралството ти, господарю, е такова, че навярно ще трябва да поживееш в мир повече от дванадесет години. Аз няма да бъда жив свидетел на следния ти поход, а и ти не ще бъдеш млад, когато го започнеш.

Тъй като Алфонсо недоволно мълчеше, той предупредително продължи:

— Съгласи се, че е така, господарю. Много стори за теб дон Йеуда. Той създаде връзки, които продължават да съществуват дори и след това сгромолясване; извади на показ пред цял свят многостранните възможности на твоята Кастилия, създаде ти кредит. Ала ако от всичко това желаеш да извлечеш полза, ще трябва да се придържаш към неговия основен план. И Йеуда бе градил за мир. Забрави през следните няколко години своите рицари и барони, които само разориха страната ти, мисли за своите граждани и селяни, мисли за своите градове. Дай им привилегии, дай им „фуерос“, подкрепи ги против грандовете си.

Дон Алфонсо слушаше, без да се съгласява, но все пак внимателно. Та нали неговият свят бе светът на рицарите. Правдата на един крал се различаваше от правдата на стария евреин и банкер. Неговата, Алфонсовата, философия се съдържаше в песните на Бертран. При все това изглеждаше, че този Ефраим наистина има право и ако той, Алфонсо, желае след дванадесет години да води своята война победоносно, ще трябва сега да угажда на простолюдието. Ще трябва да отдели място в съвета за гражданина и селянина, за „Vilan“ и ще трябва да наказва рицаря, ако нанесе побой на своя селянин или с помощта на честното си оръжие отнеме от гражданина торбата с пипер. Пуст и скучен ще бъде светът, тъжна ще бъде Кастилия, в която ще управлява той.

Сега дон Ефраим описваше пълната разруха, в която се намираше стопанството. Рудничарството бе крайно западнало, манифактурите за производство на платно, доведени от дон Йеуда до небивал разцвет, бяха разрушени или разстроени, стадата добитък отвлечени, напълно занемарено бе и отглеждането на овце, един от главните източници на доходи в страната преди войната. Кастилският мараведи бе обезценен; трябваше да се дават шест кастилски срещу един арагонски мараведи. За да не рухнат напълно, стопанството и промишлеността трябваше да бъдат облекчени от данъци, да им се осигурят множество нови привилегии. Навлезе в подробности. Предложи кои мита и даждия да се намалят, кои да се отменят напълно. Споменаваше цифри, нови и нови цифри.

Когато дон Йеуда бе говорил за подобни дела, думите му бяха увличали Алфонсо за известно време; но сетне го бе обхващало отвращение от това сухо и недостойно за един крал занимание и той бе прекъсвал грубо подобни беседи. Ала сега, въпреки че Ефраим говореше без замаха и блясъка на Йеуда, интересът на Алфонсо към цифрите се засилваше, те почнаха да се вплитат и за него в една цялостна тъкан, понрави му се последователността, с която излагаше своите пресмятания евреинът. Алфонсо просто не искаше да повярва, че е доволен, но беше. Не, нямаше смисъл човек да затваря очи пред това ново, противно време, трябваше да се примири с действителността. И други преди него, много велики и много могъщи, се бяха принуждавали да сторят същото, крал Хенри например, а той, Алфонсо, бе заплатил прескъпо за своята слепота.

— Щастие е, господарю — обясняваше сега Ефраим, — че ти навремето разреши на Йеуда да засели в твоето кралство шестте хиляди франкски бежанци. Сред тях има способни мъже, с които ще можеш да замениш доста от сведущите люде, загинали в битките или изчезнали по някакъв друг начин. Трябва да признаеш на дон Йеуда — блажена да бъде паметта на праведника, — че той…