Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Присъствието на отшелника потискаше и самия Алфонсо. Сега вече той изгаряше от срам само като помислеше колко самодоволно бе разправял на Рахел за ослепяването и че измислил поговорка за онзи, който занемарява своя дълг. Спомни си как се беше затворило одухотвореното лице на Рахел и сега вече знаеше защо.

Ала той бе доловил боязливите погледи на хората към него, разбираше ги, разбираше и тяхното желание да се срещне със светеца. Подтикваше го и все по-силно любопитство да види какво ли е станало от Диего. И действително ли той, Алфонсо, без да знае и без да иска, бе превърнал този човек в светец?

Когато слепецът застана пред краля, Алфонсо си припомни съвсем точно как бе изглеждал някога Диего. На времето той бе широкоплещест момък, упорит, самонадеян, имаше известна прилика между него и Кастро, нима този тук беше наистина същият Диего, когото той бе заповядал да ослепят? Алфонсо се смути, започна да съжалява, че бе повикал човека, не знаеше какво да каже, другият също мълчеше.

Най-сетне, почти против волята си, той недодялано се пошегува:

— Е, вижда се поне, че поговорката, на която аз те научих с толкова суровост, е допринесла полза.

Диего отвърна:

— Кой аз?

Досадата и изумлението на Алфонсо нарастваха. Нима не бяха казали на този човек при кого го водят? И не бе ли поискал той да узнае?

— Аз, кралят — каза той.

Без да прояви изненада или вълнение, слепецът заговори:

— Не познах гласа ти. Не чувам от тебе нищо, което бих познал.

Алфонсо запита:

— Несправедливо ли постъпих тогава с тебе, Диего?

Слепият отвърна спокойно:

— Бог ти е внушил да извършиш онова, което ти стори. Ала и сънят, в който изпаднах тогава, бе изпратен от бога. Аларкос бе място на тежки изпитания, не по-леки за теб, отколкото за мен. Оная победа при Аларкос те подмами да водиш втората, дръзка битка. За мен страданието в края на краищата донесе благодат. Намерих мир. — И привидно без всякаква връзка продължи: — Чувам, че Аларкос не съществувал вече.

В първия миг Алфонсо помисли, че този човек използува закрилата на своята святост, за да се подиграе с него. Ала тия думи се нижеха от устните на слепеца удивително безстрастно, сякаш ги произнасяше някакъв трети човек, който разглеждаше двамата от недостижима височина; нямаха за цел да обидят Алфонсо.

— Молих се — каза Диего — и за теб, господарю, нещастието да се превърне в лек.

И протягайки ръце, замоли:

— Позволи ми да те огледам.

Алфонсо разбра какво искаше той, приближи се към него и слепецът опипа лицето му. Неприятно бе за краля да чувствува как костеливите ръце натискат и опипват челото, страните му. Всичко в този човек го отблъскваше: видът, говорът, миризмата му. Истинско изпитание бе това, което Алфонсо си налагаше. Не беше ли всъщност този човек йоглар, панаирджийски фокусник?

Диего проговори:

— Утеши се. Всевишният те е дарил със сили да чакаш смирено. Quien no cae, se no llevanta — който не пада, не се изправя. Може би ще трябва дълго да чакаш, ала ти имаш сили.

Алфонсо съпроводи слепеца до вратата и го предаде в ръцете на онези, които го водеха.

Настъпи денят, когато изровиха телата на Йеуда Ибн Езра и на дъщеря му, за да ги пренесат в гробището на Худерия. Бе топъл, облачен ден в ранна есен; скалите, върху които бе разположен Толедо, се издигаха мрачно, заобиколени от тежка черно-зеленикава сивота.

Обвиха Йеуда и Рахел в бели, ленени савани. Поставиха ги в скромни ковчези, както изискваше обичаят; ала в тях бяха насипали тлъста, черна пръст, земя от Цион. На ционска земя лежеше сега главата на Йеуда, който се бе стремил и домогвал да създаде на своя народ по-голяма слава, и главата на Рахел, която бе мечтала за Месията.

Всички еврейски общини в испанските земи бяха изпратили представители, бяха дошли мнозина и от Прованс, и от франкските земи, имаше дори неколцина от Германия.

Осмината най-почитани мъже на толедската алхама вдигнаха на рамене ковчезите и ги понесоха към главната порта, по настланите с чакъл пътеки, извиващи сред дърветата и лехите на Галиана. Там, където надписът „Алафия“ приветствуваше влизащия, стояха други, готови да поемат ковчезите. Те ги носиха едно късо разстояние, там чакаха нови носачи; защото безброй люде си бяха оспорвали честта да пренесат мъртъвците до гроба им.

Тъй, от рамо на рамо, ковчезите шествуваха сред зноя по шосето към Алкантара, към моста, който минаваше през Тахо.

И младият дон Бенямин носи известно време единия от двата ковчега, втория, ковчега на доня Рахел. Товарът бе лек, ала младият мъж едва влачеше нозе: болката го притискаше плътно и душно, осезаемо.