Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Ала този блясък и разцвет само увеличаваше пустотата в душата му. Погледна доня Леонор и видя нейното вътрешно опустошение. Погледна дъщеря си Беренгария и видя в очите й, в големите зелени очи, наследени от майка й, необузданата надменност, жаждата за все повече и повече власт и почести. Уверен бе, че тя укорява мъжа си в слабост, защото не бе присвоил ръководната роля на Полуострова след неговото, Алфонсово поражение. Уверен бе, че всяко нейно действие, всяка нейна мисъл бяха отдадени на малкия й син, на този бъдещ Emperador Фернан, докато към него, към своя баща, изпитваше само неприязън и презрително равнодушие. Той препречваше пътя на нейните честолюбиви стремежи, на честолюбивите стремежи на сина и, бе забравил заради сладострастието своя кралски дълг, едва не бе загубил страната, която принадлежеше на нея и на сина й, може би окончателно ще я проиграе, преди нейният малък Фернан да успее да постави на главата си императорската корона.

Пажовете, които поднасяха на краля ястия, вино, кърпа, стояха пред него и безпомощно чакаха. Той не ги виждаше. Изведнъж бе осъзнал твърде ясно колко самотен бе сред своите пет хиляди по хиляда кастилци и сред тяхната почит към него. Вперил бе поглед пред себе си, съвсем сам сред един пуст свят.

Дон Родриге забеляза опечален как, скрит зад своята безразлична, любезна кралска маска, Алфонсо бе застинал, унесен в горди размишления. Гореща вълна на съчувствие заля каноника, но същевременно го изпълни и любопитството, неудържимото увлечение на летописеца: наблюдаваше краля с трезвото усърдие на учен. Дон Алфонсо действително бе memoria tenax, intellectu сарах, vultu vivax. Добре бе съхранил той, Алфонсо, събитията в паметта си, опипваше ги сякаш с острия си ум, държеше ги здраво, отразяваше ги върху лицето си. Да, на лицето на Дон Алфонсо бе изписано преживяното, необузданите му страсти, тежките му, бурни победи, горчивите му поражения, вътрешните му борби, неговото прозрение. Дълбоки бръчки браздяха челото му, по страните му имаше белези от зараснали рани. Лицето му се беше превърнало в летопис на собствения му живот. Още отсега, от днес, в чертите на тоя четиридесетгодишен мъж можеше да се види лицето на стареца, какъвто един ден щеше да стане.

В северната част на кралството, недалеч от границата с Навара, в земите на бароните де Аро, живееше един отшелник, който се бе подложил на най-тежки духовни изпитания. Живееше в една пещера, високо сред стръмните склонове на Сиера де Неила. Истинско чудо бе как прекарваше там своя жалък живот. Защото бе сляп. Явно бе, че се намираше под особеното покровителство на провидението. То спираше нозете му пред пропастите, то го закриляше от дивите зверове; казваха, че вълците се сгушвали смирено пред него и ближели ръката му.

Каещи се изкачвали при него в планината и му носели дарове, с които да задоволи скромните си насъщни нужди. Молели го да постави ръце върху тях; ръце, те му били извор на благодат. Освен това, докосвайки лицето, той можел чрез опипване да установи дали и доколко е получил един грешник божието опрощение.

И славата на отшелника и на неговите богоугодни способности се носеше из цялата страна.

А отшелникът бе онзи Диего, когото Алфонсо навремето, в навечерието на първата победоносна битка при Аларкос, бе наредил да ослепят, защото заспал на поста си.

Бароните де Аро, в чиито земи живееше Диего, бяха непокорни васали, зле настроени към краля. Заявяваха, че поради разпътността и безчестието през последните години градът Толедо бил изпълнен с грехове и подканиха Диего да отиде там; посещението на светеца щяло да пробуди съвестите. Всъщност бароните де Аро се надяваха чрез присъствието на Диего в столицата да създадат неприятности на краля.

И наистина жителите на Толедо се стичаха, за да видят и почетат благословения мъж, и все по-силно и по-силно ставаше желанието им техният крал също да извлече полза от присъствието на чудотвореца. На времето, когато дон Алфонсо бе яздел сияещ из улиците на града край носилката на своята Фермоса, те самите бяха изживели тази непозволена страст, която стопляше сърцето, бяха го посрещали с радостни викове и денят, в който го видеха, се беше превръщал в празник за тях.

Срещнеха ли сега Алфонсо, изпитваха най-почтително съчувствие, боязън, лек страх от човека, когото провидението бе наказало и белязало. От все сърце му желаеха пълно очищение от греховете и смятаха, че светецът може да му помогне.

В шума, вдиган около Диего, Родриге не виждаше нищо повече от суеверие и суета, подуши дори лошите намерения на бароните де Аро и посъветва краля да не обръща внимание на Диего.