Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Появи се уплашен слуга, мюсюлманин. Понечи да каже нещо, да успокои, да вразуми тълпата, може би искаше да съобщи, че господарят на дома не е в къщи. Сред общия крясък никой не го чу, пък и не искаха да го чуят, удариха го през устата, изблъскаха го назад, най-напред колебливо, сетне все по-злобно. И ето, той лежеше на пода окървавен, задъхваше се. Тълпата ликуваше. Побесня. Почна да къса, да чупи, да тъпче всичко, което можеше да се скъса или разбие.

Кастро гледаше като вцепенен. Това е неговият дом. Войната е в разгара си, а доня Леонор каза, че този дом е негов. Изглежда, че евреина, който се е загнездил тук, го няма; а може и да се е сврял в някой ъгъл — е, това ще се види. Този дом е негов, на Кастро, най-сетне. И е много богат дом. Нечестив, езически дом.

Как е посмял само този дързък евреин! В какво е превърнал хубавия му, рицарски, християнски кастильо!

Бавно, с тежки крачки Кастро прекоси залата, изкачи се на малката естрада застана пред отворената портичка на оградката, заобикаляща естрадата. Стоеше там, едър, набит, широкоплещест, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе, сложил двете си ръце върху дръжката на меча; хлътналите му очи гледаха с наслада хората, които освобождаваха дома му от сметта, с която евреинът го бе измърсил.

През това време в къщата бяха нахлули още повече люде; бяха разтворили изцяло главната порта. Сега просторният, тих дом, залите и малките му стаи, дворовете и спалните му изведнъж се изпълниха с крещящи, побеснели хора. Някои тъпчеха джобовете си с всичко, което им се стореше ценно. Ала на повечето не бе до това; единственото им желание бе да громят, да разбиват. Търсеха евреина, но той, страхливецът, не бе там, беше избягал. Намериха само няколко жалки слуги, върху които можеха да излеят злобата си. Но поне имуществото на евреина бе там, тия скъпи, нечестиви вещи, заради които той беше ограбил и предал страната. Яростта на всички се насочи срещу тия вещи. Късаха, трошаха, разбиваха, унищожаваха — гневно, настървено, ликуващо.

Тяхното безумие овладя и Кастро. И в него всичко бушуваше: „Нека с това тук се свърши! Нека загине! Нека се превърне в развалини целият този изнежен, пищен, еврейски, женствен, езически разкош!“ И той заудря с ножницата на меча си крехките, очарователни предмети и завика: „A lor! A lor!“, нахвърли се върху надписите по стените и почна да ломи нежните, пъстри камъни.

Мълчалив, слаб човек в свещенически одежди се приближи до него, побутна го за ръката: дон Родриге.

Обикновено каноникът предпочиташе да заобикаля и да не минава покрай кастильото; страхуваше се от изкушението. Но днес беше чул силните, яростни крясъци, страхът го беше довел. Видял бе широко разтворената порта, видял бе как хората се блъскаха с гневни викове, за да влязат през нея. И ги беше последвал. Те бяха сторили път на свещенослужителя. И ето сега той хвана за ръката тоя човек с благороднически доспехи, който, при все че явно бе рицар, вземаше участие в злодеянието.

Тъй като човекът се извърна към него с яростно, озлобено лице, каноникът каза:

— Аз съм дон Родриге, член на коронния съвет.

Кастро се усмихна широко, предизвикателно:

— А аз, достопочтени отче, съм дон Гутиере де Кастро, глава на рода, чието име носи тоя дом.

Родриге си спомни за предохранителните мерки, взети от кралицата. Смътно подозрение се надигна в душата му.

— Ти допускаш тия тук да грабят и да рушат? — запита той.

— Нима добрите кастилци трябва да се церемонят, когато търсят един предател? — отвърна му Кастро с въпрос. — След като загина цветът на християнското рицарство, какво значение имат няколко еврейски килими и пергаментови свитъци?

Родриге запита:

— Не си ли ти човекът, комуто е възложено да защищава заплашените?

Гутиере спокойно изгледа свещенослужителя в лицето.

— Да — отвърна той, — и ще мога с чиста съвест да върна ръкавицата на нашата достойна господарка. Изпълних поръчението й. Оставих народа да излее гнева си срещу отделни, виновни люде и тъй помогнах на огромното множество от ония, които са подозирани несправедливо.

Потресен, не вярвайки на ушите си, Родриге запита:

— Ти казваш, че поръчението ти е било такова?

— Тъй гласи заповедта на кралицата — каза Гутиере.

Обхванат от внезапен страх, Родриге запита:

— Какво стана с дон Йеуда? Да не се е случило нещо с ескриваното?

Кастро сви рамене изразително, презрително.

— Тук във всеки случай го няма — отвърна той. — Изглежда, че псето се е измъкнало.