Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Родриге облекчено си отдъхна. Беше станало тъй, както бе предположил. Дон Йеуда беше в безопасност.

Опомни се.

— Ти си кръстоносец — рече той. — В името на църквата ти напомням: сложи край на тия позорни безчинства тук.

Кастро се огледа, видя, че не беше останало вече много нещо за разрушаване.

— На свещенослужителя приляга да бъде благ — каза с добродушна насмешка той и даде на хората си заповед да изтласкат неканените гости от дома.

Тъй и стана.

Дон Гутиере се сбогува учтиво с каноника, огледа още веднъж извършеното и си тръгна, преизпълнен с радостната надежда, че отново ще превърне този езически разкош в кастильо де Кастро.

Родриге остана в опустошения дом. Чу как се оттеглиха и последните, как голямата порта се затвори с глух трясък. Внезапно настъпилата тишина нахлу в него почти болезнено. Отпусна се на пода сред отломките и парчетата счупени стъкла, овладян от тежка, мъчителна умора. Дълго седя така. Стана, с усилие провлачи нозе, тръгна из помещенията, които познаваше тъй добре. Дупки, цепнатини, развалини зееха насреща му, отвсякъде. Продължи да обикаля из запустелия дом; стараеше се да пристъпва тихо, сам не знаеше защо. Вдигаше от пода отломки, парчета от мебели, от платове, оглеждаше ги, клатеше глава. На земята се валяше някаква книга, измърсена, разкъсана. Взе я, опита се да оправи листата й, да подреди скъсаните й страници, машинално зачете. Беше „Етиката“ на Аристотел.

Озова се в полукръглата галерия на Муса. Тук се бяха намирали диваните, на които приятелят му толкова често бе седял, удобно облегнат, на безгрижен разговор с него; какво ли беше станало сега с Муса? Ето, там бе стоял неговият писмен пулт, отгдето той бе обичал да подхвърля през рамо остроумните си, кротки, насмешливи забележки. Пултът бе разбит на парчета; някой не беше пожалил труд да насече здравото скъпо дърво с брадва. Много от пъстрите букви по надписите, по стените бяха разбити и изпопадали на пода. Машинално впери поглед в надписа: „Не е по-добър човекът от скота“. Забеляза, че от думата хабахемах — „скот“ — са избити буквите „бег“ и „мем“. Трите „хе“-та като по чудо бяха оцелели.

Родриге се сви отново на пода, затвори очи. Откъм двора долиташе еднообразният ромон на водоскоците.

Струваше ли му се, или действително откъм градината се чуха тихи, предпазливи стъпки? Не се беше излъгал. Изведнъж пред очите му изпъкна милото, грозно, умно, добре познато лице, леко насмешливо въпреки цялата мъка, изписана по него. И спокойният, безстрастен глас на Муса каза:

— Чудесно е, че след толкова шумни гости си останал само ти, мой тихи и уважаеми приятелю.

Щастливият Родриге бе твърде развълнуван, за да може да проговори; взе ръката на приятеля си и я погали.

— Много късно дойдох — каза най-сетне той. — Пък и едва ли щях да съумея да усмиря тия побеснели люде. Но ти си жив! — каза той.

Муса никога не бе предполагал, че в гласа на каноника може да звучи толкова топлота. Родриге все още държеше ръката на своя приятел, гледаха се, усмихваха се, засмяха се.

Сетне каноникът запита за Йеуда. Когато Муса му съобщи, че той е при дъщеря си в Галиана, Родриге си отдъхна.

— В кралския дом сигурно ще бъде в безопасност — рече той. — При все това, от предпазливост, още днес ще отида при доня Леонор и ще поискам около Галиана да бъде поставена силна стража. А сега, драги мой Муса — каза необичайно властно той, — ти идваш с мен и докато градът се усмири, ще живееш в моя дом.

— Би трябвало по-рано да дойда при теб — отвърна Муса. — Но си казвах: в тия времена един стар еретик мюсюлманин никъде не е желан гост.

— Прости ми, мъдри мой приятелю — възрази Родриге. — Това са първите неразумни думи, Които чувам от теб. Да вървим — настоя той.

Но Муса го замоли да почака още малко и обясни:

— Трябва да взема хрониката си и няколко книги.

И е тържествуваща хитра усмивка му съобщи, че е наредил да се изпратят в Худерия Двата най-ценни ръкописа от Авицена и атинският ръкопис на „Републиката“ от Платон. Сетне се вмъкна в подземието и когато се върна, цялото му лице сияеше от радостна усмивка. Носеше под мишница ръкописа на своята хроника.

Хората, безчинствували в кастильото, не се разпръснаха. Разочаровани бяха, че не им се беше удало да унищожат заедно с всичко останало и предателя, и вещицата. Отправиха се към Худерия и поискаха да им предадат Йеуда и Рахел, ала надеждни люде им обясниха, че те не са в Худерия.

Негодуванието, че двамата се бяха изплъзнали, растеше. Докато още дишаха, техният дъх отравяше и мърсеше въздуха; дълг на всеки добър християнин и кастилец бе да ги премахне от тоя свят. Та нали сам бог бе предизвестил тях двамата за наказанието, което ги чакаше? Нима синът, който еврейката бе родила на краля, нашия господар — знаеха това от градинаря на Галиана, някой си Белардо, — нима тоя син не беше изчезнал тайнствено оттам? Сигурно сам бог го беше прибрал, за да накаже по тоя начин смъртния грях. И нима еврейката още преди месеци не бе извадила от Тахо с въдицата си мъртвешки череп?