Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Рахел не бе станала. Седеше на дивана полузакрила челото си с малък воал и гледаше също така спокойно Кастро и неговите хора. Откъм патиото се долавяше тихият ромон на водоскока и много отдалеч, приглушено, откъм пътя, глъчката на тълпата. Все едно и също нещо повтаряха те, тия отвън, но не можеше да се разбере какво. Кастро го разбираше. Знаеше. Те викаха: „Тъй иска бог“ и „Matad, matad! Убийте ги!“

Йеуда видя грубите лица на войниците и на техния началник, видя хитрия, страхливия, учтивия, глупавия градинар Белардо и жаждата за убийство, изписана дори по неговото лице, досещаше се какво означават виковете вън, знаеше, че не му остават да живее още много минути. Задави го страх. Опита се да го прогони чрез мисли. При всекиго идва някога рушителката на всички неща и той сам бе пожелал тя да дойде при него тук и сега. Още преди няколко дни беше приключил сметките си. Много суетни неща беше вършил, а и някои добри, само защото бе искал да се издигне над другите. Погледна надписите околовръст, те възхваляваха мира. Години наред бе запазил той мира и процъфтяването на Полуострова. А и смъртта му ще донесе благослов за мнозина. Тия жалки убийци много скоро ще се разкайват за онова, което вършат; няма да посмеят да посегнат на други и той ще е умрял за благото на своите франкски бежанци.

Сетне отново леден страх задуши мислите му. Ала неговото лице запази същата спокойна, леко насмешлива маска.

Спокойно остана и лицето на Рахел. Алфонсо й бе наредил да го чака в Галиана. Господар тук беше Алфонсо, какво можеше да й стори тоя непознат човек? Заповядваше си да не се бои, да бъде достойна за Алфонсо; той искаше жената, която обича, да бъде безстрашна. И й бе обещал, че ще дойде. Тя не помръдваше. Ала тялото й чувствуваше, че смъртта приближава и страх свиваше сърцето й.

Неканените гости все още стояха покрай стените и не знаеха какво да правят. В продължение на половин минута, на цяла вечност, никой не отвори уста.

Сетне, внезапно, Белардо избърбори:

— Благородният рицар не пожела да докладвам за него, благородна дамо.

И сега заговори и Кастро.

— Няма ли да станеш, еврейко, когато при теб идва рицар? — каза той с грубия си, писклив глас.

Рахел не му отговори. Изведнъж го обзе съмнение.

— Или си християнка? — запита той. Защото в такъв случай нямаше право да нахлува тук.

Но Белардо го успокои:

— Нашата господарка доня Рахел не е християнка — каза той.

Кастро се изчерви. Ядоса се, че се беше подвел от престорената й игра на знатна дама. Рахел забеляза яростта, която се надигаше в него, и внезапно й се стори, че пред нея е вбесеният Алфонсо — да, това бе Алфонсовото лице, разкривено от безмерен гняв. Ала тутакси то се изгуби и тя видя онзи Алфонсо, който се беше борил с бика — лъчезарен, прекрасен. Не, в тоя решителен час тя не бива да посрами Алфонсо. Когато му разказват как онзи остървен мъж се е нахвърлил върху нея, трябва да му кажат: но Рахел не се изплаши.

Стана бавно, с детско и при все това величествено движение.

Но не пред остървения рицар ставаше тя, а пред смъртта.

Ти стоеше там, доня Рахела Ибн Езра, Хубавице, пратеничка на сатаната, наложница на Алфонсо Кастилски, издънка от рода на Давид, майка на Имануил. Сърцевидното ти лице е по-мъдро от преди и дори ако на него е избил цветът на страха, той е скрит под бледомургавата ти кожа. Синкавосивите ти очи, още по-големи, гледат нейде в далечината, може би в страшна пустота, може би към нещо много светло, възвишено, желано.

Кастро се опита да дойде на себе си. Всичко бе много различно от онова, което си бе представял; това бе кралски дом, и жената, макар и еврейка, беше наложница на краля и му беше родила незаконен син.

Но ето че най-сетне дон Йеуда заговори. Запита спокойно и говореше на латински:

— Кой си ти? И какво желаеш?

Кастро впери поглед в човека, в евреина, който бе откраднал дома му и се беше загнездил в него и който беше виновен за смъртта на брат му, и който носеше на гръдта си плочата с герба на Кастилия, и който дръзваше да му говори учтиво, високомерно и на латински, като рицар на рицар. Удари се по гърдите и му отговори на смесица от арагонски и кастилски:

— Аз съм Кастро, евреино, и с това знаеш всичко, Йеуда го изгледа със съвсем лека насмешка, както бе гледал по времето на най-голямото си величие, и любезно каза:

— Тъй и си представях, че изглеждаш.

Сетне извърна лице от Кастро и веднага го забрави. Погледна дъщеря си, опивайки се от съзерцанието, и се замисли за внука си, за мъничкия Имануил. Беше загубил Аласар, след няколко минути ще изгуби и тая своя мила дъщеря, след няколко мига ще умре; ала момчето Имануил Ибн Езра живее, недостижимо за враговете.