Лион Фойхтвангер - Испанска балада

— Същият тоя Белардо бил съобщил — каза някой, — че вещицата продължавала да си живее както преди в Галиана, сякаш нищо не се е случило; да, тя дори прибрала там и баща си.

Повечето люде не бяха склонни да вярват, че изобщо е възможно толкова сатанинска наглост. Би могло да се провери, предложи някой. Тълпата стоеше смаяна, съблазнена. Но се колебаеха; кастильото бе домът на евреина, Галиана бе дом на краля.

— Е, до Галиана все пак можем да идем — обадиха се неколцина. — А пък там вече ще видим какво ще правим.

Предложението се хареса на всички.

И първите вече се отправиха надолу към моста. Не бързаха, мнозина се присъединиха към тях, станаха стотици, може би дори хиляди.

Бавно, сред летния зной, прекосиха площада Сокодовер. Питаха ги какво смятат да правят, те обясняваха, толедчаните се смееха съучастнически, развеселени.

При голямата, главна градска порта стражите полюбопитствуваха:

— Накъде сте тръгнали?

Те отговориха:

— Да видим къде са ония двамата.

И стражите при портата също се засмяха.

Войниците, застанали на пост на кулите край големия мост, ги запитаха накъде отиват и когато им обясниха, също прихнаха да се смеят.

И така хилядната тълпа се отправи надолу под палещия зной. Все повече и повече хора се присъединяваха към нея, трябва да бяха станали около две хиляди.

Кастро научи какво са предприели толедчани. Заедно с няколко души от свитата си той се отправи на кон след тълпата. Задмина я, остави я да продължи напред, задмина я отново, спря пак. Мислите пъплеха през ума му бавно, все още неизяснени докрай.

„Трябва да пазя кралския имот“ — мислеше той, И си казваше: „Обаче бива ли един християнски рицар да се противопоставя на божието наказание?“ И още: „Ще постъпя тъй, както ми е заповядано. Няма да защищавам предателя и вещицата и да излагам на опасност стотиците хиляди толедски евреи. Но имота на краля ще пазя — реши той, — това е мой дълг.“

След като дон Бенямин си беше отишъл, Йеуда и Рахел продължиха своя тържествено безгрижен живот в Галиана. Обличаха се грижливо, дълго седяха на трапезата, разхождаха се в градината след залез слънце, водеха спокойни, тихи разговори.

Дойката Саад, със страх, изписан по цялото й пълно лице, първа донесе вестта, че неправоверните — Аллах да ги накаже с вечно проклятие — идват насам, и какво да правят сега?

Йеуда каза:

— Да мълчим и да се подчиним на съдбата.

Влязоха във вътрешните помещения на дома, в покоите на Рахел. Стаята не бе много голяма, в единия й край имаше естрада, както се следваше за покоите на високопоставена дама. Йеуда бе сложил нагръдната си плочка — знака за заеманата от него длъжност. В помещението владееше полумрак и от навлажнената сукнена облицовка на стените струеше прохлада. Седнаха там и зачакаха ония, които приближаваха към техния дом.

А те бяха стигнали вече до белия зид, заобикалящ имението. На малката вратичка на портата се показа вратар, върху ризата му бе извезан кралският герб, трите кули. Тълпата се колебаеше, не знаеше какво да стори. Погледите на всички се впериха в Кастро.

Той пристъпи напред с привичните си широки, тежки крачки и каза:

— Искаме да погледнем вътре. Само това искаме. Няма да повреждаме имота на краля. С мен е моята стража и тя ще бди никой да не поврежда кралското имущество и да не тъпче градинските лехи.

Пазачът се колебаеше. Ала в това време неколцина се бяха прехвърлили през не много високия зид, отдръпнаха вратаря настрана, без каквото и да било насилие. Кастро прекрачи портата, след него — въоръжените му стражи, след тях — тълпата.

Хората се придвижваха бавно към летния замък по алеите, посипани с чакъл, удивляваха се на градината. Внезапно се появи Белардо. Беше препасал кожения колан, носеше кожения шлем и алебардата на дядо си.

— Благородният рицар желае да види доня Рахел? — угоднически запита той. — Нашата господарка е в покоите си, на естрадата — не спираше да бъбри градинарят. — Доложено ли е за благородния рицар? Да доложа ли?

— Заведи ни при нея — каза Кастро.

Последваха Белардо в дома — Кастро, войниците му и само неколцина от тълпата. Изведнъж зноят от градината, ослепителната белота на зида, прахът от пътя, по който бяха вървели потни и шумни, сякаш остана далече зад тях, заобиколи ги тишината на прохладното, полумрачно, странно подредено помещение. Останаха близо до входа, отрезвели, малко смутени.

Естрадата, на която седяха Йеуда и Рахел, бе отделена от останалата част на помещението с ниска оградка, по средата на която имаше широк отвор. Когато пришълците влязоха, Йеуда се изправи бавно; ето го, стоеше там, леко опрял едната си ръка на оградката, и гледаше нахлулите люде спокойно, почти насмешливо, както се стори на Кастро.