Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Дон Гутиере де Кастро се зае да изпълни усърдно и точно възложената му задача. Най-напред той провери какво е положението с покръстените араби. Те живееха в свой отделен квартал, около трите си черкви, повечето от тях бяха дребни люде. На тълпата не бе доставило удоволствие да се занимава с тях, бяха ги оставили намира. Все пак техните стени и порти бяха слаби, Кастро разстави около квартала им два малки отреда. Сетне провери здравината на стените и портите на Худерия. Бяха здрави, безредните тълпи едва ли можеха да нахлуят през тях. При все това Кастро запита парнаса да му постави ли на разположение от своите въоръжени люде; дон Ефраим благодари вежливо и отказа.

Еврейските квартали извън градските порти бяха опразнени, останали бяха само неколцина старци и деца. В много от напуснатите домове се бяха настанили християнски бежанци. Къщите, от които можеше да се вземе нещо, бяха разграбени. Всичко в синагогата беше направено на пух и прах. Върху алмемора, естрадата, от която е съботен ден четяха светото писание, някакъв шегобиец бе поставил кукла — чучело на стар евреин; Кастро се разсмя от сърце.

Ако тук имаше малко работа за него, толкова по-трудно му се стори да изпълни поетото задължение, когато застана пред кастильото.

Често беше стоял там. Мнозина стояха там често. Тъй като не можеха да проникнат в Худерия, а не си заслужаваше трудът да се нахвърлят върху неколцината жалки заподозрени извън нейните стени, хората в Толедо все по-силно се изкушаваха да излеят свещения си кастилски гняв върху тоя великолепен дом и приказните съкровища, струпани в него. Трябваше да разрушат до основи предизвикателно бляскавия кастильо. Трябваше да хванат лъжеца и предателя, скрит там като някой черен паяк, и да смачкат него и дъщеря му, вещицата, която бе омагьосала краля. Това бе богоугодно дело и истинска наслада за сърцето и душата в тия печални времена. Така че когато и да минеше край дома, Кастро сварваше там тълпи от хора, вперили жадно и изкусено погледите си в стените.

Бавно, недодялано се влачеха мислите през мозъка на Кастро. Дали евреинът беше толкова дързък, та да живее още в тоя дом? Не, страхливец беше евреинът, но крайно самомнителен и обичаше да се надува, много възможно бе да е още там. А тоя дом бе негов, на Кастро, това бе Кастильо де Кастро, предците му го бяха завоювали преди сто години от мюсюлманите. И все още бе негов тоя дом, самата доня Леонор беше казала тъй. Когато войната се разгори напълно, бе казала тя, ще изхвърлим евреина. Войната едва ли можеше да се разгори повече отсега и ако битката е била изгубена, причина за това бяха именно предателствата на тоя евреин, нетърпимо бе той да продължава да се перчи нагло тук, в кастильото. Над много други, над хиляди други евреи бе надвиснала опасност заради тоя единствен негодник и най-голям предател. Не че ще бъде жалко за тях, но той бе поел вече задължението да ги спаси и доня Леонор изрично му бе заповядала, че е по-добре да пожертвува единици, отколкото да изложи на опасност хиляди.

Минавайки покрай къщата, Кастро спираше като останалите и чакаше. Всички чакаха, чакаха заплашително. Никой не искаше да бъде първият, който ще посегне върху дома на могъщия ескривано.

Все по-често минаваше Кастро край дома. Домът го привличаше. Винаги виждаше същото; тълпите стояха край оградата, глухо ръмжаха, чакаха.

Веднъж обаче чу още отдалеч пронизителни, разюздани викове. Забърза. И гледай — мнозина, доста голяма група, удряха по огромната порта. Удряха и с тежкото чукче на портата по желязото, така че неговият звън ехтеше буйно и повелително сред крясъците на тълпата. Ала вратар не се показваше.

Най-сетне един от мъжете се покатери на раменете на друг и оттам — върху стената. Озова се горе бързо сред ликуващите викове на множеството. Изчезна зад зида. И ето, малката вратичка в портата се отвори и от нея се подаде ухиленото, тържествуващо лице на нежелания гост; с шеговито, учтиво движение той покани и останалите да влязат.

Кастро стоеше и размисляше. Водеше със себе си неколцина от своите хора, нямаше да му струва много усилия да защити портата и да я удържи, докато повикат подкрепление. Но не гласеше ли дадената му заповед да пожертвува отделни лица и да спаси хилядите? Той стоеше и не предприемаше нищо и все повече хора проникваха през малката вратичка на портата във вътрешността на кастильото.

Най-сетне самият той последва тълпата. Сега, когато се намираха във външния двор, виковете бяха утихнали. Не се Показваше никой от обитателите, никой от многобройните слуги, писари, домашни прислужници. Нахлулите унило се въртяха покрай стените, колебливо разтвориха втората порта, която водеше към вътрешността. Удивени, смутени, глуповато ухилени, стояха сред нямото великолепие. Пристъпиха по-навътре. Беда искат, събориха една ваза, втора. Тя се строши. Някой взе от близката ниша бокал от скъпоценно стъкло, запрати го към пода; бокалът падна върху дебелия килим и не се счупи. Сега вече ядосан, човекът дръпна килима. Откри каменния под, удари с всички сили стъклото в камъка. То се строши с остър звън.