Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Стана, изкъпа се, облече се бавно, грижливо. Пристъпвайки тихо, обиколи дома и градината. Видя еврейските и арабските надписи по стените. Видя, че някой беше разбил стъклото на месузата и засипал с пръст цистерните на раби Ханан. За миг в него пламна яростна, гневна ревност. Ала веднага, осъждайки сам себе си, поклати глава и недоволството му се превърна в радост, тъй като знаеше, че през дните, които оставаха, Рахел принадлежи нему, а не на другия.

Седеше на брега на малкото езерце, полуизтегнат, както навремето бе седял на стъпалата край водоскока. Наслаждаваше се на това, че вече не трябва да мисли за бъдещето, не трябва да взима решения. Измерваше преживяното и в спомените му всичко изглеждаше добро — и радостите, и скърбите. Припомни си: благочестивите, фанатични, презрителни очи на раби Товия и мисълта за тях не го разгневи и не го накара да се засрами.

Замисли се и за сина си Аласар. Досега, със силна воля, той не беше допускал споменът за него да се добере до съзнанието му. Лицето му не бе трепнало, когато научи, че кралският паж е загинал в битката при Аларкос; не бе запитал повече, за него момчето отдавна бе мъртво. Сега, седнал край езерцето в Галиана, той си спомняше за сина си със скръб, не със злоба.

Дойде един слуга да го повика при Рахел. Закусиха, водейки приятен, спокоен разговор. Нито с дума не споменаха опасността, която ги заплашваше. Тук, до Галиана, не стигаше смутът, обхванал Толедо. Окръжаваше ги спокойствие. Домът и градината бяха поддържани добре, имаше богат избор от ястия, безмълвни слуги чакаха техните заповеди.

Само след няколко часа вече им се струваше, че седмици наред са живели тук заедно. Разхождаха се в градината или се наслаждаваха на прохладата в дома, търсеха се един друг и отново се разделяха.

Оставаха им да живеят още три дни, ала те не подозираха това. Виждаха как слънчевият часовник отброява часовете, как пълзяха сенките на стрелките и дълбоко в душата си Йеуда знаеше: те бяха техните последни, броени часове; но не допускаше знанието за това да смущава цялостното им спокойствие.

Рахел от своя страна бе обмислила добре и неколкократно онзи разговор с баща си и знаеше, че над тях е надвиснала заплаха. Но при все това не вярваше. Алфонсо бе казал: „Чакай ме.“ Алфонсо ще дойде. Невъзможно бе смъртта, рушителката на всичко, да я докосне, преди Алфонсо да дойде. Изкачи се на куличката, отгдето се виждаше пътят надолу към Толедо. Чакаше пламенно и с вяра.

На втория ден в Галиана дойде с опасност за живота си Дон Бенямин, изпратен от дон Ефраим. С горещи слова умоляваше и заклинаше Йеуда и Рахел да потърсят убежище зад здравите стени на Худерия. Йеуда почувствува като мъчение и радост това последно изкушение. Но Рахел каза кротко и решително:

— Дон Алфонсо ми заповяда да остана тук. Аз оставам. Ти, приятелю мой дон Бенямин, ще ме разбереш.

Колкото и жестоки и мъчителни да бяха за него тия думи, дон Бенямин я разбра. Нейната душа оставаше свързана с тоя рицар, с краля на Едом, с тоя човек, роден за войната. Нищетата, която бе донесло на Полуострова нечестивото му, мнимо геройство, не помрачаваше в нейните очи блясъка му. Тя продължаваше да го обича, продължаваше да вярва в него, отказваше се от убежището в Худерия само защото той й беше подхвърлил няколко любезни думи. Нещо повече — Бенямин не можеше да си представи сред обитателите на Худерия доня Рахел, тая Рахел, която той виждаше сега пред себе си нежна и горда. Завист, злоба, неприязнено възхищение, желание да я обидят, любопитство щяха да бликат около нея и да я измърсят. Не, той не можеше да си я представи сред цялата тая дребнава смрад.

Каза:

— Няма да настоявам и да те убеждавам повече, доня Рахел, нито теб, дон Йеуда. Но позволете ми да остана тук до спускането на нощта. Тогава ще се върна без вас.

Остана, държа се ненатрапчиво, деликатно. Долавяше кога Йеуда иска да бъде насаме с Рахел и съумяваше да се върне тогава, когато трябва. Ту бяха тримата заедно, ту Йеуда седеше заедно с Рахел в стаята й, ту Бенямин се разхождаше заедно с нея по градинските пътеки, посипани с чакъл.

Рахел почти не говореше, ала нейното мълчание се струваше на Бенямин по-красноречиво от думи. Той се опита да я рисува. Отказа се. Дързост бе да се състезава с бога, който беше създал тази жена. Кой, пък бил дори майстор на майсторите, можеше да помисли да пресъздаде вътрешната хармония на Рахел, дълбоката съгласуваност между тялото, лицето, движенията? Чрез нея се потвърждаваше учението на Платон: „Красотата не стои по-високо от другите идеи, но тя сияе чрез окото, най-светлия орган на нашите сетива, по-светъл от всички останали органи на нашата телесна обвивка.“ Символ бе тя, Рахел, символ за онова, което ощастливява и възвисява хората. Всеки, който я видеше дори само да минава покрай него, трябваше да стане по-добър. Тоя груб рицар и крал бе единственият, когото тя не бе направила по-добър — и затова единственият, когото Бенямин мразеше в тоя ден. С болка чувствуваше как Рахел още се надява да превърне в човек тоя безчовечен крал и още повече я обичаше заради тази нейна детинска, нерушима вяра.