Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Щом Йеуда свърши, тя без колебание каза:

— Не ми е разрешено да ида в Худерия, татко мой. Дон Алфонсо ми нареди да го чакам в Галиана.

Силна болка сви сърцето на Йеуда, когато разбра, че тя мисли единствено за желанието на дон Алфонсо. Той каза:

— Щом като е такава волята ти, дъще, и аз няма да ида в Худерия.

Ала не говореше с обичайната си решителност, а изпитателно се взираше в кроткото й лице. В гърдите му все още се таеше мъничката надежда, че тя ще възрази: „Не, татко, не искам ти да загинеш! Искам да живееш. Ще те последвам, каквото и да решиш.“ Ала тя не каза нищо и той помисли с горчивина: „Сам аз я дадох на тоя мъж. Аз я тласнах към тоя мъж. Нямам право да се оплаквам, ако сега тя предпочита аз да умра, отколкото да наруши неговата воля.“

Внезапно, цялата засияла, тя го замоли:

— Но ела ти при мен, татко мой. Ела ти при мен, в Галиана.

Той се досещаше какво става в нея, всичко се отразяваше на нейното живо лице. Тя бе разбрала каква опасност заплашва и двамата, ала при все това смяташе, че в Галиана ще бъдат в безопасност. Инак Алфонсо нямаше да й нареди да остане там. Той, Йеуда, знаеше: заблуда беше това, безсмислена мечта. Знаеше: тя навличаше върху него опасност, той — върху нея, никой от двамата не можеше да помогне на другия. Ала утешителна бе самата мисъл да бъдат заедно в последния час, и той не разруши мечтата й.

Съгласи се още тая нощ да отиде при нея в Галиана.

Покани Муса да отиде с него. Старият учен сметна за напълно понятно, че Рахел искаше да остане в Галиана, а също и това, че Йеуда искаше да бъде заедно с дъщеря си. Ала каза, че за самия него няма смисъл при съществуващото положение да сменя жилището си.

— Нека остана тук, при нашите книги — замоли го той. — Не би било правилно да ги изоставя без пазач. Може би ще е хубаво — позамисли се и лицето му се оживи — да изпратим два-три от най-ценните ръкописи в Худерия. Колко хубаво, че сефер хилали е вече там.

След ранната вечеря Йеуда и Муса поостанаха още заедно, разговаряха, пиха. Около тях се носеше уханието на многото години, които бяха прекарали заедно. Говореха за бедственото си положение с деловитостта на хора, натрупали голям житейски опит. Говореха с леко насмешливо страхопочитание за смъртта.

Муса стоеше до писмения си пулт, драскаше кръгове и арабески и каза:

— Не звездите, под които се е родил Алфонсо, докараха него и нас до това тежко положение, а неговата природа, неговата рицарственост. Рицарството и чумата са най-страшните бичове, с които господ наказва своите създания.

Йеуда не можа да се сдържи, изпитваше вътрешна необходимост да разкаже на приятеля си с каква топлота дон Ефраим се бе отзовал за неговите заслуги.

— Все пак евреите, значи, са разбрали — каза със сдържана гордост той, — че не жаждата за слава, богатство и почести ме е карала да им помагам.

Муса доброжелателно се съгласи.

— Самият аз бях свидетел на всичко и зная, че ти често си действувал не само от жажда за слава, а и от великодушие.

Й с присъщата си приветлива назидателност поясни:

— „Точно както болестите — е казал Хипократ, — и действията на хората рядко се обуславят само от една причина; обратното, всяка човешка постъпка има множество най-различни корени.“

Йеуда усмихнато отговори:

— Не си много разточителен с похвалите, драги приятелю Муса.

Разговорът им почна да секва. Те, чиито слова инак толкова леко се лееха от устата им, сега почнаха да чувствуват липса на думи колкото повече се приближаваше минутата, в която Йеуда трябваше да тръгне. Когато той стана, за да върви, замлъкнаха окончателно и само стиснаха ръцете си.

Ала сетне, неочаквано и непохватно, Муса прегърна Йеуда; никога не беше правил такова нещо. А когато Йеуда си отиде, той дълго още стоя неподвижен на своето място, отпуснал ръце, впил поглед в земята пред себе си.

Когато се пробуди на следната сутрин в Галиана, в първия миг Йеуда не можа да разбере къде се намира. Сетне осъзна къде е и каква опасност бе надвиснала над тоя дом. Ала сега вече не се страхуваше; у него беше настъпил безмерен покой, чувствуваше онова примирение със съдбата, което Муса толкова бе възхвалявал пред него.

Затвори очи и полежа неподвижно още известно време. Откъм патиото долиташе чуруликане на птички, два тънки слънчеви лъча се промушиха през цепнатините на дървените капаци на прозорците и заиграха върху лицето му. Лежеше, наслаждаваше се на тишината. Винаги досега беше мислил, че трябва да пресмята и да Предвижда за себе си и заради другите; сега най-сетне за пръв път си отдъхваше и почувствува какво значи покой, чувствуваше го с цялото си тяло, наслаждаваше му се.