Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Свика на коронен съвет всички министри на страните Арагон и Кастилия. Отсъствуваха само дон Йеуда и дон Родриге; важни дела по управлението на кралството ги задържаха в Толедо.

— Сега ще оповестя решението си — заяви Елинор.

Тя взе онзи стар, високо почитан документ, утвърждаващ сюзеренните права на Кастилия над Арагон, и разгъна вече трошливия, пожълтял пергамент, от който висяха двата големи печата; всички веднага ги познаха.

— Най-напред — заяви тя, — обявявам това тук за невалидно. Non valet, deleatur! — И решително скъса пергамента на две. — Deletum est — установи тя.

На времето, след като Йеуда бе предложил за арбитър крал Хенри, Алфонсо се бе обърнал към него за присъда с доста гузна съвест; Елинор, напротив, му се бе сторила като съдница, изпратена от самия бог. Ала сега, когато пред очите му бе унищожен скъпият пергамент, обезпечаващ неговата власт над хлапака от Арагон — този прочут, съдбоносен документ, заради който бяха загинали толкова рицари и коне, стори му се, че ръцете на старицата разкъсваха живата му плът.

След това Елинор премина към деветнадесетте спорни стопански въпроса, за които Йеуда навремето бе заявил, че разрешаването им ще определи коя от двете страни ще играе първенствуващата роля на Полуострова. Разграничи правата и задълженията на Кастилия и Арагон до последно солдо. Кастилия и Арагон слушаха ту със задоволство, ту с досада.

Най-сетне старата кралица обяви и присъдата си във връзка с претенциите на Гутиере де Кастро. Дон Алфонсо трябваше да му заплати обезщетение — тя не избягна тая жестока дума — две хиляди златни мараведи.

Сумата бе необичайно висока, слушателите едва прикриваха вълнението си.

— От друга страна, обаче — продължи сякаш между другото Елинор — онзи кастильо в Толедо, върху който Кастро смята, че има права, остава в собственост на дон Алфонсо или по-точно — на човека, който го е придобил чрез законен договор за покупка. Остава си кастильо Ибн Езра.

Колкото и да се стараеше да прикрие възмущението си, Леонор побледня. А Алфонсо, който не бе посмял дори да се надява на такова решение, си отдъхна облекчено; твърде неприятно задължение щеше да бъде за него тъкмо сега да отнеме кастильото на евреина.

— Мисля, че свършихме — каза благородната дама Елинор. — Заповядах да изготвят отделните документи и моля съответните длъжностни лица да ги представят за подпис на кралете си. Но поставеното в тях е закон още от днес, чрез моя арбитърски подпис.

По-късно — тъй като много добре бе забелязала гневното изумление на доня Леонор — тя й заяви:

— Все още не си поумняла, малка моя дъще. Ревността все още помрачава разума ти. Опитай се поне да разбереш, че би било връх на глупостта, ако ние — ти и аз — обявим война на евреина. И да не би да желаеш Кастро да се задоволи и усмири? По-добре се постарай той и за в бъдеще да се стреми да стисне евреина за дръзко протегнатата му шия.

Тя поизчака, докато думите й проникнаха до съзнанието на Леонор.

— Имай за свое основно правило, малка моя дъще от Кастилия — напомни й след това тя, — никога да не даваш на искащия всичко, което той иска. Научих тая мъдрост от майката на моя Хенри, блаженопочивщата кралица Матилда. Тя ми я наби в главата: „Който иска соколът да му служи добре, не бива да му дава храната, а да дразни апетита му с храната.“ Раздразвай апетита на барон де Кастро с кастильото, доня Леонор.

След малко тя каза:

— Не се сърди, че понякога се отнасям грубо към теб и те коря. Зная колко добре си се справила с много неща и колко пречки е трябвало да премахнеш от пътя си, за да се осъществят тоя брак и съюзът. Ти имаш дарба за политика. Това сигурно е последният път, когато те виждам, и много ми се иска да поразпаля склонността ти към политиката. Властолюбието, това е най-трайната страст.

Тя затвори очи и започна да изговаря най-съкровените си мисли:

— Няма по-голямо удоволствие от това, да тласкаш хората ту насам, ту нататък, да строиш градове, да създаваш държави и сетне отново да ги разкъсваш. Да съградиш нещо, е радост, да разрушиш нещо също е радост. Голяма радост е истинската победа, но не бих искала да липсват и пораженията ми. Не го казвай никому: но дори и отлъчването ми от църквата беше за мен забавно. Когато настъпи моментът на анатемата, с Библията, камбаните и свещите, когато в олтарите настане мрак и закрият иконите и замлъкне камбанният звън, в теб се надига бясното желание отново да горят свещите и отново да звънят камбаните, неукротимо желание, което изостря разума ти. Обмисляш всички средства и начини: дали да държиш за сегашния папа и хитро да го омилостивиш? Или пък да пуснеш в ход антипапа, който да загаси свещите на първия и да спре камбаните му?