— Друг беше моят млад крал Хенри — продължи да разказва Бертран. — „Rassa“ го наричах аз и Rassa си беше. Живееше нашироко, пропиляваше всичко, каквото имаше — богатствата на Шинон, своите рицари и наемници, самия себе си. Великолепен беше той, Rassa си беше и затова бе двойно по-подло от страна на стария крал, дето му отпускаше толкова малко средства. Че защо го беше направил крал, щом ще му забранява да живее кралски? Да, аз го насъсках срещу баща му, а когато той се сдобри с него, насъсках го отново. Разправят, че поради това бил загинал. Никога не съм мислил, че човек може да изпитва такава адска болка, каквато изпитах аз, когато умря моят млад крал. Може би наистина е умрял от моите стихове, но въпреки всичко не се разкайвам.
Той продължи да говори, тихо, несдържано, и сега вече по-скоро на себе си:
— Много жени съм обичал и много жени съм изгубил, и дълбоко скърбях, когато загубех тая или оная. Но истински съм тъгувал само за младия крал. Само него обичах.
И полунапевно и тихо той започна да изговаря стиховете на тъжовната песен, съчинена от него при смъртта на младия крал; казваха, че за никой герой не била съчинявана по-хубава песен, откак Давид оплаквал Йонтан.
— Si tuit li dol e’lh plor e’lh marrimen — пееше той.
Всички болки, сълзи и терзания,
и печал, и горест на земята
някой наедно да би събрал —
как нищожно цялото страдание
би било, сравнено със тъгата ми
за смъртта на младия английски крал!
Дон Алфонсо гледаше към Бертран, който говореше сякаш на себе си, неспирно, унесено; над тънкия му, силно извит нос, истински ястребов клюн, силно блестяха големите му, пламенни сиви очи. Скръбните стихове, сякаш излизаха от самите дълбини на гръдта му; на Алфонсо се стори, че те възникват сега и кралят бе трогнат, че Бертран открива така сърцето си пред него. Нещо го караше да отвърне на доверието с доверие. Бертран, този истински рицар, имаше дар да облича в слово онова, което объркано, неизказано и направо неизразимо напираше стихийно в човешката гръд; ако изобщо някой бе в състояние да разбере мрачното и смутното, което измъчваше Алфонсо, това беше Бертран.
— Казваш — започна той необичайно колебливо, — че никога не си обичал искрено една жена?
Бертран вдигна поглед.
— Не бих могъл да го кажа толкова кратко и определено — отвърна усмихнато той, — но в тия думи има частица от истината.
— Все пак ти си възпявал жени с великолепни стихове — възрази Алфонсо.
— Разбира се, че съм възпявал — отвърна Бертран. — Мъжът трябва да казва на жената хубави неща, това го изисква куртоазията, а понякога и сърцето. Клел съм се на жените, че ще им смъкна звездите от небето. Но клетвите, дадени през една любовна нощ, важат само до сутринта. Простителен е грехът, ако ги нарушиш, това призна дори моят изповедник. Та нали в края на краищата жената ни е изкусила с ябълката.
Алфонсо прихна, но тутакси продължи да пита:
— И, значи, ти си превъзмогвал винаги любовта? Успявал си да превъзмогнеш любовта към всяка жена?
Старият рицар забеляза напрежението на събеседника си, разбра, че Алфонсо имаше предвид своята любовна история с еврейката, почувствува почти бащинска склонност към младия крал, който, тъй наивно прикрит зад детинското си хитруване, искаше всъщност от него утеха.
— Да, успявах — отвърна той. Погледна го весело и приветливо. — Жени! — продължи той, като махна с ръка високомерно и пренебрежително. — Може да вълнуват кръвта ни, но на душата ни остават чужди. Ще ти кажа нещо, Алфонсо: животът на рицаря е стихийна река — тече и тече, и изтрива с вълните си всичко, което не е проникнало в душата. Образите на ония жени от моите стихове отдавна са изтрити, те са празни спомени, потънали в мъгла. Друго нещо е хубавата битка.
Дълго още я чувствуваш, споменът за нея те стопля, дава ти сили. Битките, в които съм взел участие, запазиха млад духа ми…
Той се засмя шеговито, гордо.
— … А и тялото. Ей сега ще видиш какво искам да кажа — добави весело и тайнствено той.
Повика своя оръженосец Папиол, който едва ли бе по-млад от рицаря, но с не по-малко стегната стойка от него. И поглеждайки шеговито краля със страстните си, пламтящи, дълбоко хлътнали очи, заповяда:
— Хайде, Папиол, моето момче! Изпей ни кой е млад и кой — стар!
И акомпанирайки си на малката арфа, Папиол запя дръзката, бойка песен:
Joves es one, que lo seu le engatge.
Млад е онзи, който замъка си в миг залага,
бляскаво и славно тръгнал на турнир,
който не ламти за никакви облаги,
който от заемодавци няма мир,
който сили не щади в игра или във бой,
който люби, без да знае в любовта покой.
Читать дальше