Лион Фойхтвангер - Испанска балада

При това сам дон Родриге почти не смогваше да устои на буйните стихове на тоя Бертран, познавачът Родриге се виждаше принуден да признае, че тия военни песни бяха великолепни, пленителни, изящни, въпреки цялата си неукротимост. Печално и ядно Родриге съзнаваше с колко талант е надарил бог тоя безпътен човек. И гневът му нарасна още повече, когато виждаше как неговият обичен Алфонсо страни от него, Родриге, а не се отделя от отвратителния, неукротим рицар. Изпълнен с ревност, Родриге болезнено чувствуваше душевното сродство между тях двамата и все повече губеше надежда, че ще може да върне краля в правия път.

Една радост оставаше на каноника сред неговата печал. Общуването с клирика Годфроа. Дон Родриге обичаше разказите на Кретиен дьо Труа, възхищаваше се от тях и му се струваше, че целият облик на Годфроа отразява странната, задушевна смиреност, която Кретиен умееше да въплътява в своите истории. И често, за да направи удоволствие на каноника, Годфроа избираше да чете от произведенията на Кретиен ония спокойни, отвлечени части, които показваха необичайната, неповторима способност на Кретиен да се отърсва от земната пошлост.

Тъй веднъж пред множество слушатели той чете за приключенията на рицаря Ивен с pauvres pucelles, с бедните девойки.

Рицарят Ивен попада веднъж в дома на pauvres pucelles и вижда тия бедни девойки. Те пришиват и вплитат златни и копринени нишки в дрехи; самите девойки обаче са извънредно окъсани; корсажите и роклите им са раздрани и скъсани, ризите измърсени и просмукани с пот, шиите — със загрубяла кожа, лицата — бледи от глад и нищета. Ивен ги вижда, виждат го и те и засрамено свеждат лица и плачат. И почват тогава своята жалба:

Удовлетворение бе за дон Родриге да чуе, че блясъкът и славата на благородните рицари и дами не бяха накарали поета Кретиен дьо Труа да забрави мрака и нищетата, сред които живееха в низините людете, потънали в труд. Но останалите слушатели, preux chevaliers и dames choises, облечени с дрехите, приготвени от ония pauvres pucelles, бяха изненадани и недоволни. Що за глупаво и странно хрумване е имал покойният поет? Как можеше един човек, пял тъй изящно и благородно за възвишеното „любовно служене“ и за героичните подвизи, да скверни дотолкова устата си? Как бе могъл да хаби стиховете и римите си за тия жалки шивачки? Едни шият дрехи, други ги носят; едни коват мечове, други се бият с тях; едни строят замъци, други ги обитават: тъй е дадено, сам премъдрият бог го е наредил така. И ако тия жалки създания, тия pauvres pucelles, се бунтуват, то господарят им би трябвало чисто и просто да им счупи ръцете и краката.

И отново Бертран дьо Борн даде израз на общите чувства. Северното наречие, Langue d’Oïl, на което твореше Кретиен, и без това му звучеше като някакво недодялано пелтечене, а сладникавите римозвучия, които току-що бе чул, му се сториха чиста глупост. Още през време на четенето той на няколко пъти не бе успял да сдържи силния си смях, а сега, когато Годфроа свърши, му каза:

— Вие, господата от север, обръщате удивително много внимание на тълпата и на вонята й. Искаш ли да знаеш, добри ми и уважаеми Годфроа, какво мислим за тия неща ние, на юг?

Зарадвани от мъжествения отговор, който Бертран положително щеше да даде на хленченията на покойния Кретиен, дамите и кавалерите почнаха да го молят:

— Да чуем, благородни Бертран!

И:

— Не ни карай да чакаме! Казвай! — настояваха те.

И тогава, усмихнато и злобно, Бертран заповяда на своя певец:

— Изпей ни сирвента за крепостника, драги ми Паниол!

И оръженосецът — дръзко, по младежки — пристъпи напред, дръпна струните на своята малка арфа и запя песента за крепостника, за дрипавия гражданин и селянин. Пееше: