Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Пееше Бертран:

Събраните слушаха възхитени, запленени. „А юг! Aidatz! На помощ! Удряй! Бий! Напред!“ Целият замък отекваше от кръвожадното вдъхновение на рицаря Бертран, от жаждата за убийство.

Каноникът дон Родриге бе в състояние да оцени по-добре и да се наслаждава по-пълно от всички останали на гъвкавостта и силата на тия звучни провансалски стихове. Но те не го въодушевяваха, караха го да изтръпва. С ужас се вглеждаше топ в лицето на краля, когото обичаше като свой роден син. Да, „vultu vivax“ бе дон Алфонсо, дон Родриге беше намерил точните думи: неговото лице отразяваше с ужасяваща яснота душата му. Ала това, което то отразяваше сега, бе неприкритата жажда за убийство, за рушене, онзи йецер ара, онова зло начало, за което Муса постоянно говореше.

Дон Родриге затвори очи; не можеше да гледа повече лицата на тия рицари и дами. Поразен осъзна: би предпочел още месеци и години наред да вижда своя Алфонсо в греховен съюз с еврейката, която упорито държеше за своята вяра, отколкото да знае, че кралят се намира сред благочестивото и въодушевено от кръвожадност божие войнство.

Каноникът бе смятал да потегли обратно към Толедо в кралската свита. Възнамерявал беше по пътя най-сетне да изпълни дълга си и да предупреди краля. Сега се отказа.

Още същата нощ той побърза да яхне коня си и потегли назад към Толедо още по-дълбоко угнетен, отколкото бе дошъл, греховно объркан, infectis rebus, неизпълнил дълга си.

Откакто бе получил новината за смъртта на крал Хенри, дон Йеуда Ибн Езра знаеше: сега вече само след няколко седмици, ако не и след няколко дни, щеше да избухне голямата война с мюсюлманите, заради чието осуетяване той бе изоставил Севиля и предишния си живот. Сега вече чудовищното колело се приближаваше насам неудържимо. Халифът ще доведе войските си Андалус, неизбежни поражения очакваха Алфонсо и гражданите на Толедо няма да винят за тях краля, а него, Йеуда, и евреите. Ще се повтори и тук онова, на което бе станал свидетел през детските си години в Севиля. И целият гняв на Едом ще се стовари върху шестте хиляди франкски бежанци, които той бе довел в Кастилия.

Как бе тържествувал, когато успя да се добере с хитрост до тая привилегия за тях. Беше изглеждал в собствените си очи като окер-арим, като човек, който може да мести цели планини. А сега още по-големи злини ще сполетят неговите заселници тук, отколкото биха ги сполетели дори в Германия. Струваше му се, че вижда вперени с презрение в себе си благочестивите, фанатични очи на раби Товия.

Вести от Англия увеличиха страха му. По случай коронацията на Ричард една еврейска делегация, възглавявана от Аарон от Линкълн и Барух от Йорк, също бе поднесла дарове в Уестминстерската катедрала и бе поискала да замоли новия крал да потвърди стародавните привилегии на евреите. Но евреите не били допуснати в храма, пръснал се слух, че кралят предоставя живота и имота им на своя верен народ от Лондон. Предвождана от кръстоносци, тълпата се втурнала да граби домовете на евреите, да измъчва самите тях, отвлякла мнозина в църквите, за да ги покръсти, и избила ония, който се съпротивявали. Същото се случило в Норич, в Лин и Стамфорд, в Линкълн и Йорк. Аарон от Линкълн успял да избяга жив от Лондон само за да загине при безредиците в Линкълн. Барух от Йорк се съгласил да приеме кръщението. На следния ден крал Ричард го запитал християнин ли е сега вече и в сърцето си. Барух му отвърнал, че искал само да си спаси живота, но че в сърцето си е останал евреин.

— Какво да правим с тоя човек? — запитал Ричард кентърбърийския архиепископ.

— Щом като не желае да служи на бога — отвърнал намръщено прелатът, — да остане тогава в името божие на служба у дявола.

Тъй Барух се върнал в Йорк като евреин; ала там бил убит заедно с цялото си семейство.

„Ако такива неща са могли да се случат в разумната Англия — разсъждаваше Йеуда, — какво ли би могло да се случи тук, в Кастилия, когато народът бъде насъскан след някое поражение?“