Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Алфонсо роптаеше, задето славата на първия удар ще се падне на младия дон Педро, но отстъпи пред основателните доводи на старата кралица и се задължи в никакъв случай да не предприема нападение срещу Кордова и Севиля, преди Арагон да е поискал военна помощ. Дон Педро от своя страна обеща да поиска такава помощ най-късно до половин година и да постави тогава внушителните си военни сили под върховното командуване на дон Алфонсо.

Благородната дама Елинор не се задоволи само с това. Опасяваше се, че ревност или пък зле разбран рицарски дълг биха могли да подведат Алфонсо или Педро да нарушат договора; в края на краищата един такъв пакт бе само мастило върху животинска кожа, кръвта, която струеше през човешките сърца, беше по-силна. Ето защо тя повика при себе си двамата крале и жените им и с кратко, пламенно слово обясни въз основа на обстойно разработения военен план какво трябва да прави Алфонсо, какво дон Педро и какво не бива да правят. Сетне тържественият и тон придоби добродушна нотка и като ги заплаши дяволито с пръст, каза:

— Знам, че и двамата все още сте склонни да си създавате неприятности. Но в тая голяма и важна война не можете да си позволявате подобни прищевки. Като свърши тя, дразнете се помежду си, колкото ви душа иска. Засега обаче дразнете само мюсюлманите.

И като премина отново към твърде царствения си тон, заключи:

— Заклевам ви, изтръгнете от сърцата си из корен всяка ненавист, тъй както бикът изтръгва тревата с корена й.

Алфонсо стоеше смутен, лицето му беше свъсено от гняв; смутен изглеждаше и дон Педро. Ала внезапно в тишината се чу резкият, още детински глас на Беренгария:

— Разбираме те, уважаема бабо и кралице. Или двамата владетели — почитаемият ми баща и почитаемият ми съпруг — ще бъдат единодушни напълно и от все сърце, или ще бъдат победени от езичниците, Tertium non datur — друг избор няма.

— Добре си разбрала, моя внучке — каза Елинор. — А сега — обърна се тя към кралете — целунете се братски пред нас, трите жени, и се закълнете в евангелието, че ще изпълните всичко тъй, както сте го подписали и подпечатали.

В деня, преди да бъде разпуснато събранието и всеки да тръгне по своя път, в кастильо де Бургос бе устроено прощално тържество.

През този ден Бертран дьо Борн изпълни една молба, която досега умишлено се беше преструвал, че не чува. Изпя сам своята песен за възхвала на войната, песента за смъртта и битката, прочутата песен: „Be’m platz lo gais temps de Pascor“.

Той пееше:

Старата кралица, между която и Бертран навремето бе съществувала близост, слушаше разведрена и трогната как старият мъж пееше своите силни зловещо-радостни стихове. И в ония далечни години, когато, още почти момче, се беше добрал стремително до нея, той я бе веселил почти толкова, колкото я бе трогвал. Същият си беше останал той, милият Бертран, неповторима смесица от смелост, дързост и поетичен дар. През целия си живот не бе признавал никакво поражение и явно сега също бе решен да се бори и да пее и да не се предава, докато смъртта не го потупа по рамото — точно както и самата тя не мислеше да се предава.

Пееше Бертран:

Червендалестото лице на архиепископа дон Мартин се зачерви още повече, той дишаше тежко, устните му се движеха, изговаряха тихо стиховете заедно с певеца. Младият Аласар гледаше очаровано Бертран, очите му късаха всяка дума от неговите устни. Досега Аласар само беше мечтал за великолепието на войната: сега той го виждаше, чуваше, чувствуваше с всяка своя клетка. Тоя рицар Бертран изговаряше онова, което бушуваше в гръдта на Аласар, откакто той бе в Кастилия. От устата на тоя мъж ехтеше грохотът на битката. Рицарят Бертран възпяваше онова, за което живееше той, Аласар: