Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Обля го гореща вълна от срам.

Ала скоро с блаженство и страх той забеляза как друг, тъй близък, прокълнат и при все това желан плам замени огъня на срама. Осезаемо почувствува тежкото ухание на градините в Ла Галиана, кръвта заудря лудо в жилите му, през кръвта му сякаш премина някакъв вълнуващ трепет; сладка и приятна, отровата на Рахел действуваше в него.

Направи опит да се освободи. Задиша по-дълбоко, с детинска упоритост ритна с гол крак завивката. Тоя Ланселот няма да му се подиграва още дълго. Войната е вече пред прага, а щом веднъж се озове на бойното поле, Рахел ще остане само част от миналото — завинаги.

„Absit! Absit!“ — реши твърдо той. Трябваше да се откъсне от нея. Първото нещо, което ще стори, щом се върне в Толедо, ще бъде да кръсти своето момче, а сетне ще потегли към южната граница, към Калатрава и към Аларкос, и с Рахел ще бъде свършено.

— Тогава вече няма да имам нищо общо с теб, жалки фустопоклоннико — заяви гневно той на Ланселот, — и изобщо ти си смешен с раболепната си любов.

Но Ланселот вече беше изчезнал.

При все че дон Алфонсо не бе благосклонен към трубадурите и разказвачите, между тях имаше един, който му допадаше, един барон от Лимузен, Бертран дьо Борн.

Този Бертран носеше титлата вицеграф Отфор, ала всъщност не беше голям владетел. В негово подчинение се намираха само неколкостотин човека. Но той се беше прославил със своите необуздани стихове, беше очарователна натура, от най-ранна младост бе привличал магически хората и предизвиквал бури в живота им. Разказваха, че навремето, още почти момче, се радвал на благоволението на кралица Елинор, която тогава била в разцвета на своя живот. По-късно, като господар на своите два замъка, вземал със слово и меч участие във всяка междуособица, без да се чуди много на чия страна е правото, и винаги успявал да спечели множество привърженици за своето дело. Бе войнствен и раздразнителен. Скарал се с брат си за подялбата на наследството и макар че исканията на брат му били умерени, повел борба срещу него със стихове и с меч. Сюзеренът им крал Хенри се намесил и помогнал на брат му да получи правото си. Тогава Бертран насъскал със стиховете си младия крал Хенри срещу баща му и накрая този млад крал намерил смъртта си, улучен от стрела, пред един от Бертрановите замъци. А Бертран не престанал да подбужда бароните от Лимузен да воюват срещу своя крал, стария Хенри, и да водят войни и помежду си; борел се срещу всекиго и всички се борели против него. В края на краищата младият Ричард опожарил замъците му, а него пленил. Но скоро се сдобрили и сега Бертран се готвеше да отпътува за Сицилия и да се присъедини към кръстоносците на Ричард.

Славата на Бертран дьо Борн беше проникнала и отвъд Пиренеите. В Испания знаеха най-вече политическите му песни, неговите сирвенти. Където и да се започнеше вражда или война, пееха буйните му песни. Неговият девиз:

бе широко известен навсякъде, като молитвата „Отче наш“.

Сега Бертран бе вече около шестдесетгодишен, но едва ли имаше друг тъй рицарствен и тъй изтънчен в дворцовите маниери като него. Той веднага допадна на Алфонсо и при все че понякога почти не разбираше провансалския език на Бертран, кралят чувствуваше, че тия яростни бойни песни нямат нищо общо с нескопосните стихове на испанските певци; бяха изковани и опасни като острите кордовски ятагани.

Дон Алфонсо прояви благоволението си към Бертран — изпращаше му богати дарове, глезеше го, прие го в ловната си свита, водеше приятелски разговори с него.

Бертран имаше дарба да разказва толкова пълнокръвно и ярко за хора и събития, че те оживяваха пред очите на слушателите.

Разказваше например за стария крал Хенри. С думите си той направо рисуваше покойния крал — сивите му, налети с кръв очи, изпъкналите му скули, мощната челюст и малката остра брадичка, ненаситно алчната уста. Почти герой бил този крал Хенри, но не герой в пълния смисъл на думата. Липсвала му истинска щедрост, великодушие, бил свидлив. Накрая Бертран бил изправен пред краля като пленник, нямал никакво оръжие, не разполагал с нищо освен със своето слово, със словото обаче победил победителя — той го пуснал на свобода и възстановил изгорения му замък. Но и в това отношение проявил скъперничество. Защото не бил истински крал, колкото и царствено да се носел. И воювал не от любов към завоеванието, а за да придобие или да запази нещо. Постоянно можело да се види от дребни негови постъпки и жестове, че бил алчен, че бил търгаш на дребно. Издавали го например пръстите му, алчни пръсти, които той никога не можел да спре неподвижни — или ги свивал и отпущал, така че издавали лъжливото му величие, или пък драскал и рисувал. Много обещавал и го изпълнявал, но само отчасти. Бертран го беше нарекъл „Да и не“-и това име щеше да му остане. Докато Бертран разказваше така, пред дон Алфонсо изпъкна бащата на неговата жена — изпъкна по-ясно, отколкото когато го беше виждал със собствените си очи.