Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Беренгария, инфанта на Кастилия, кралица на Арагон, наблюдаваше снизходително своите сестри от почетното си място на естрадата. Едната от тях, значи, ще стане кралица на Франкия. Голяма работа! Самата тя, Беренгария, един ден ще обедини Кастилия със своя Арагон, а може би, и това бе много вероятно, щеше да й се удаде да присъедини към тях и Леон, може би и Навара, да, навярно, стига да съумее да подтикне дон Педро, той ще прибави към кралството и порядъчна част от мюсюлманския Андалус.

А земите на франкския крал са оградени отвсякъде, по границите им от всички страни се разполага великият й чичо Ричард, който си има своята Англия и притежава много по-голяма част от франкските земи, отколкото тоя беден крал на Франкия. Не, нейната сестра, кралицата на Франкия, не ще може да се издигне по-високо от нея.

Дон Алфонсо се радваше на хубавите си дъщери. Благодарен беше на старата кралица Елинор, загдето бе успяла да уреди това сродяване с франкския кралски дом; добре бе, че през това време на голяма война се заздравяваше сплотеността между християнските крале. Вгледа се в лицето на най-голямата си дъщеря, на своята Беренгария, което не беше красиво, но смело и умно, съзря донейде развеселен, но и донейде ядосан неудържимото високомерие, изписано върху това лице. Сега тя се държеше към него още по-непристъпно от преди. Тя го осъждаше, че се беше изнежил, вече явно се чувствуваше кралица на Арагон и виждаше в лицето на баща си човек, който престъпно зле управлява наследството й.

Доня Леонор носеше червена рокля от тежка дамаска със свилен ръб, върху който бяха изтъкани лъвове; знаеше, тази рокля не й стоеше добре, но днес за нея бе важно да не затъмнява дъщерите си. Гордееше се с тия дъщери, на две от които отсега нататък предстоеше да седят на високи европейски престоли. Малък оставаше светът без ония страни, над които властвуваха тя, майка й, брат й и нейните дъщери.

Старата Елинор оглеждаше двете си внучки със своите студени, светли очи, от които нищо не можеше да се скрие. В себе си тя бе скроила вече един нов план. Да постави на португалския престол онази от тях, която нямаше да отиде във Франкия; поради добрите си пристанища Португалия бе важна за Англия. Затова сега Елинор преценяваше: коя подхожда повече за Париж, коя — за Лисабон? Оглеждаше двете девойки изпитателно, с едва ли не груба придирчивост. Задаваше им съвсем безцеремонни въпроси, заповяда им да се приближат, за да види походката ям, накара ги да изпеят нещо, задаваше им въпросите ту на латински, ту на провансалски.

— Мили момичета — каза най-сетне тя на доня Леонор, но достатъчно високо, за да я чуе всеки. Радват сърцето ти, като ги видиш. Унаследили са нещичко от кастилските предци на Алфонсо, малко повече от моите предци от Поату и забележително малко от Плантагенетите.

Сетне се обърна пак към инфантите и запита по-голямата:

— Как се казваш, принцесо?

— Урака, дълбокоуважаема бабо и кралице — отвърна тя, а втората каза:

— Аз съм доня Бланка, дълбокоуважаема кралице.

По-късно Елинор, Алфонсо и Леонор останаха сами с нарочния пратеник на франкския крал, епископа на Бове.

— Коя ти хареса повече, достопочтени отче? — обърна се Елинор към епископа.

Учтиво и предпазливо прелатът отговори:

— Всяка от тях заслужава да бъде кралица.

— И аз намирам така — каза Елинор, — но ето какво трябва да се вземе предвид: трудно ще бъде във Франкия да се произнася името Урака. Това ще намали популярността на тази инфанта. Мисля да дадем на твоя престолонаследник Луи нашата доня Бланка.

Така и решиха.

Почти не минаваше ден, без бургоският дворец да устрои празненство в чест на благородната дама Елинор или на новобрачните. Старата кралица се обличаше по-добре и умееше да поддържа вида си по-хубаво от много дами, които бяха прекарали последните години не в затвор, а в среда, гдето основно се разглеждаха и обсъждаха платове, дрехи, накити и помади.

Танцуваше ли, тя пристъпваше уверено и гъвкаво като млада девойка. Разбираше от ястия и вина и охотно ги поглъщаше. Умееше да язди добре и се отличи в лова. Проявяваше вещина и разбиране и когато наблюдаваше от трибуната турнир. А станеше ли нужда дамите да оценяват творенията на трубадурите и разказвачите, нейната преценка беше неоспорима.

При все че изразходваше много сили за лов, танци, Празненства и песни, това не намаляваше вниманието и усилията й, влагани за сключването на съюза. Приближаваше се към целта методично. Преди всичко дон Алфонсо и дон Педро трябваше да дадат тържествено обещание, скрепено с подпис и печат, че ще се подчинят безпрекословно на решението, което щеше да даде тя, Елинор дьо Гиен; тя беше поискала такава декларация и от доня Леонор, а от предпазливост дори и от доня Беренгария. Сетне призова при себе си най-знатните съветници на двамата крале, най-напред всекиго поотделно, зададе им кратки, ловки въпроси, устрои срещи между министрите, чиито изказвания и мнения си противоречаха, осведоми се подробно във връзка с тия въпроси.