Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Ето защо пристигането на благородната дама Елинор много зарадва Алфонсо. Надяваше се, че тя, опитната, деятелна владетелка, ще съумее със своята държавническа мъдрост да разреши затрудненията във възможно най-кратък срок.

Наистина в някои отношения нейното присъствие му бе неприятно. Ядосваше го свитата, която тя водеше със себе си, това сборище от вятърничави придворни. Ако как да е прощаваше превзетостта на дамите, то съвсем непонятни и крайно отвратителни му бяха тия рицари, който през повечето време от пътя си към кръстоносния поход носеха модни, изтънчени дрехи; при това те бръснеха целите си лица, като че ли бяха йоглари, фокусници.

Но той прощаваше всичко, което го ядосваше около благородната дама Елинор заради разсъдливостта, с която тя премахваше една след друга пречките за съюза. Тя обсъждаше и разрешаваше с властническа мъдрост както големите въпроси, тъй и отделните подробности. Имаше право като изискваше и днес да я признават за глава на семейството.

Ето защо Алфонсо не бе много изненадан, когато един ден тя без много заобикалки го запита:

— А сега, синко мой, разкажи ми що за жена е всъщност твоята еврейка, Хубавицата.

Естествено кралят на Кастилия имаше пълно право да не допусне подобно любопитство дори от страна на благородната дама Елинор. От друга страна обаче и тя имаше право да зададе такъв въпрос. Впрочем Ла Галиана бе вече частица от миналото, той можеше да разказва за Рахел откровено, спокойно и безпристрастно.

Ала когато се приготви да започне, изумен забеляза: всъщност никак не му беше ясно какво представляваше Рахел; онова, което знаеше, беше неопределено, смътно, недостатъчно, за да създаде образ. Той, който толкова се гордееше с добрата си памет, сега едва-едва си припомняше своята любима.

— Действително е много хубава — каза най-сетне той. — И не за да я ласкаят, всички я наричат „Хубавицата“. Очарователна е и доста дълго време бях запленен от чара й — призна си той откровено. — Но с това се свърши — додаде Алфонсо. — Adest, няма я вече. Престана да вълнува кръвта ми — заключи решително и окончателно той.

Елинор приветливо отговори:

— Надявах се, че ще можеш да ми я опишеш поточно. Открай време обичам да слушам любовни истории. Но виждам, че не те бива много за трубадур или за контьор. Може би на едно нещо ще ми отговориш по-ясно: доволен ли си от сина си? Миличко момченце ли е незаконнороденото?

Алфонсо отвърна гордо:

— Да, за това трябва да бъда благодарен на нея и на небето. Хубав син ми роди — красив, здрав, едър, при все че самата тя е по-скоро нежна и дребна. Й разумно изглежда момченцето; още от първия ден очичките му бяха необикновено живи, умни.

— В това няма нищо чудно — рече Елинор, — щом като майка му е еврейка. А как се казва незаконнороденият ти син?

— Санчо — каза дон Алфонсо, — и искам да му дам графството Олмедо.

Забравил бе напълно, че момченцето му все още не е кръстено.

— Как смяташ, благородна дамо и майко — запита той, — правилно ли е да му дам графството?

— Има ли много земи това графство? — запита Елинор. — Или само един хубав замък и неколкостотин селяни?

— Доколкото съм осведомен, то е много богато графство — отвърна Алфонсо.

Елинор поясни:

— В наше време човек е по-силен, ако притежава доходен поземлен имот, отколкото замък с много кули.

— Значи, благородна дамо и кралице, ти нямаш нищо против да направя момченцето граф Олмедо? — поиска да се увери докрай Алфонсо.

— Щом като твоят Санчо е мило момче — отвърна разсъдливо и решително кралица Елинор, — тогава трябва да го обезпечиш, както подобава.

След два дни на старата Елинор бяха представени с тържествена церемония двете принцеси, една от които трябваше да стане кралица на Франкия. На приема се събра голямо и блестящо общество. Присъствуваха грандовете и прелатите на Кастилия и Арагон, освен това бароните на кралица Елинор и нарочният пратеник на Филип Август Франкски — епископът на Бове.

В продължение на седмици сръчни ръце бяха работили, шили и тъкали дрехите на двете инфанти. Ето защо те се явиха изящно нагласени пред благородното, взискателно общество — миловидни девойки с хубавички бели и розови пълни детски личица, добре сложени, безупречно възпитани. Държаха се с изящната непринуденост, която куртоазията изискваше от благородните дами и която бяха усвоили с много усилия. Вътрешно бяха много смутени, съзнавайки напълно важността на своите роли; не само техните собствени съдби, и съдбата на множество християни в доста страни зависеше от резултата на тоя изпит.