Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Доня Леонор благоговейно слушаше тия тихи думи. Признателна бе на майка си за доверието, което й оказваше. Тя ще оправдае това доверие.

Елинор отвори очи и погледна дъщеря си право в лицето.

— В едно голямо сърце — каза тя — по необходимост има много празно място. Там лесно се вмъква скуката, меланхолията, голямата неприятелка — аседията. Нужна е наистина много страстност, за да се запълни това празно място. Да се стремиш към власт, към повече власт — това е голям, хубав, траен огън. Повярвай ми, дъще, политиката може да разпали кръвта на човека като най-хубавата любовна нощ.

При двора на Бургос бе пристигнал и клирикът Годфроа дьо Леиньи, за да присъствува като представител на принцеса Мария дьо Труа на тържествата по случай бракосъчетанието на инфантата Беренгария. Годфроа беше близък приятел на неотдавна починалия Кретиен дьо Труа, най-прочутия между разказвачите, и където да се явеше той, рицарите и дамите настойчиво го молеха да им рецитира откъси от поемите на своя починал приятел.

А великият поет Кретиен дьо Труа бе написал редица хубави, странни и дълбокомислени романи в стихове. Беше разказал пъстрата, приказна и при все това назидателната съдба на Гийом д’Англетер, мрачното, блажено любовно опиянение, омагьосало Тристан и Изолда, странните приключения на рицаря Ивен в разни тайнствени замъци, странствуванията и дълбоките размишления на чистосърдечния и надарен с прозрения момък Парсифал. Ала благородните дами и кавалери най-много обичаха да слушат разказа на Кретиен за рицаря Ланселот на талигата. Напразно Годфроа изтъкваше, че Кретиен не е смятал тази своя поема за съвсем сполучлива и че дори не я е довършил; „Ланселот“ си оставаше най-популярната му творба и рицарите и благородните дами все искаха да слушат откъси от нея.

А ето какво се разказваше в поемата „Ланселот на талигата“: Ланселот, най-славният рицар на християнския свят, обича благородната дама Жениевър и тъй като тя изпада в беда, той потегля, за да я освободи. Изгубва коня си и вече се отчайва, че не ще може да преследва по-нататък похитителя на своята дама. Тъкмо в това време по пътя се задава една талига за събиране на мърша и нейният собственик, някакво отвратително джудже, кани Ланселот с много учтиви и смешни поклони да се качи на каручката; а за рицаря няма по-голям позор от този, да го видят на подобна каручка. Ланселот се колебае два мига; сетне се качва на каручката и продължава с нея пътя си, осмиван от гражданите. Той освобождава своята дама, ала тя не го допуска пред очите си, само му заповядва на следния турнир да прикрие силата и умението си и да се остави да го победят. Той й се подчинява и приема върху себе си още много позор, защото тъй иска от него дамата на сърцето му. Ала тя не се смилява над рицаря и накрая нарежда да му съобщят и причината: той не знае какво е истинска любов; преди да се качи в талигата, се е колебал два мига.

Тъй като кралица Елинор и доня Леонор рядко отсъствуваха от представленията на трубадурите и разказвачите, куртоазията изискваше и дон Алфонсо да се явява понякога там. Така един ден той чу клирика Годфроа да чете от „Ланселот“.

Романите в стихове обикновено отегчаваха дон Алфонсо. Приключенията на тия измислени рицари му се струваха глупави, любовните им гукания и въздишки — преувеличени. Ала тази история незабелязано го увлече. Колкото и безразсъдно да беше поведението на Ланселот, то го засегна непосредствено, обезпокои го, принуди го да се замисли, да си изясни постъпките на рицаря.

Късно през нощта, когато си легна, той все още мислеше за това. Лежеше със затворени очи, твърде изморен, за да бъде още буден, твърде буден, за да заспи, и виждаше рицаря Ланселот на неговата талига. Внезапно обаче Ланселот се оказа не на талигата, а на неговото, Алфонсовото легло.

— Какво търсиш тук? — гневно го запита Алфонсо. — Да не искаш да ме уверяваш, че сме събратя по съдба?

Ланселот енергично кимна.

— Дума да не става! — викна му Алфонсо. — Не съм твой брат и приятел.

Ланселот не отвърна нищо, но продължи да се взира в Алфонсо и той знаеше какво му казва с мълчанието си. „Разбира се, че си мой брат и приятел — казваше му той, — eques ad fornacem, рицар, седнал край топлото огнище.“

Алфонсо се готвеше да отвърне буйно, да се позове на всички военни и политически причини, които го бяха принудили толкова дълго време да остане настрана от кръстоносния поход. Ала изведнъж почувствува с болезнена яснота: всичко това бе лъжа и измама. Имаше една-единствена причина, поради която не беше влязъл в борбата: искал бе да остане при Рахел. Той беше брат и приятел на Ланселот, беше приел върху себе си позора, беше се „изнежил“.