Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Дон Йеуда Ибн Езра трябваше да се закълне, че ще остави до завръщането на краля детето на доня Рахел в сегашното положение — нито верующе, нито неверующе, нито християнин, нито евреин. Йеуда трябваше да се закълне за това в бога, който със собствените си пръсти бе написал своите закони на каменните скрижали, който някога бе разрушил Содом и Гомор, който бе заповядал на земята да погълне Кора и неговата шайка, който бе удавил фараона с всичките му воини, коне и колесници. И съгласно формулата свещеникът му заповяда:

— А сега отправи към бога молба да струпа върху теб, ако нарушиш клетвата си, всички злини, които са сполетели египтяните, и всички проклятия, с които господ наказва людете, незачитащи името и заповедите му.

И Йеуда трябваше да сложи ръка върху светото писание, върху двадесет и осмата глава от петата книга на Мойсей, и християнският свещеник изговори пред него проклятията, изговаряше ги изречение по изречение на еврейски и Йеуда трябваше да ги повтаря изречение по изречение, и кралят доволно и жадно следеше изречение по изречение латинския текст.

И Йеуда призова всички проклятия върху своята глава. А кралят и свещеникът казаха: „Амин.“

Приближавайки Пиренеите откъм север, старата кралица Елинор пътуваше с голяма свита през споите обширни франкски земи.

Още същия ден, когато в Англия се пръсна новината за смъртта на нейния съпруг крал Хенри, тя бе прекрачила с предишната си несломима властност, на която никой не дръзваше да се възпротиви, портата на своя затвор, кулата в Солсбъри, и бе взела властта в ръцете си от името на своя любим син Ричард, който сега ставаше крал. Самият той, необуздан воин, на драго сърце бе предоставил държавните дела на умната си, енергична майка и наскоро след коронацията бе отплувал на боен поход към Изток. А тя тръгна да обхожда своето голямо кралство, Англия и огромните владения във франкските земи, потискаше упорити барони, събираше големи данъци от непокорни графове, прелати грандове, свикваше окръжни и съдебни заседания, бързо оправяше обърканите дела.

Напуснала северните графства и херцогства, над които бе придобила власт чрез брака си с Хенри, тя потегли към своите наследствени земи — Поату, Гиен, Гаскон. Чу родните звуци на езика на своята младост, провансалскня, звучния Langue d’Oc, пое в гърдите си свежия въздух на отечеството. На север към раболепните приветствия при посрещането й се беше примесвал доста страх; а тук хората, стълпени край пътищата, приветствуваха старата владетелка с неподправена радост, за тях тя беше нещо повече от прославената кралица на Севера и първата дама на християнския свят, за тях тя бе Елинор дьо Гиен, родната господарка на тяхната страна, истинската наследница на короната.

Сега тя бе почти шестдесет и девет годишна и последните петнадесет години бе прекарала затворена; но седеше величествено на коня, грижливо облечена, изкусно гримирана, с добре подредена и боядисана коса. Може би понякога и бе трудно да държи тялото си изправено, цялото това пътуване през още заснежените планини и проходи бе мъчително и рисковано, ала умората и опасностите не я плашеха. Старата жена не се чувствуваше сломена от петнадесетгодишното затворничество и съзнанието, че тя, която доскоро бе седяла безсилна и гневна в Солсбърската кула, сега отново има възможност да управлява със здрави, умели ръце коня си и своите земи, увеличаваше нейните сили. Засияли се взираха сините й, малко сурови очи в тъй добре познатите земи. Тя стремително бързаше напред, даваше разпореждания за дълги дневни преходи и презрително отказваше да замени коня си с носилка или портшез дори вечер, когато умората побеждаваше всички.

Насочила се бе към Кастилия, към Бургос, за да посети дъщеря си доня Леонор, да присъствува на сватбата на внучката си Беренгария и да уреди годежа на друга — своя внучка.

Колкото повече напредваше на юг, толкова по-голяма ставаше нейната свита. Когато навлязоха в Пиренеите, тая свита се състоеше от около петстотин рицари и двеста жени и девойки, preux chevaliers et dames choisies, горди рицари и отбрани дами, прелати и барони от всичките и земи; освен тях лична гвардия от подбрани рутиери, изпитани наемници, Brabancons и Cottereaux, съпровождани от добре обучени, зорки стражеви кучета. Следваха ги над хиляда коли обоз — багаж, най-необходимата покъщнина и провизии, а също и дарове за населението. Коняри и слуги водеха конете и ловните кучета на кралицата и на нейните видни благородници, соколари — любимите й соколи. Тъй пъстрото шествие се извиваше бавно през планините, все още покрити тук-таме със сняг.