Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Тя видя разочарованието, изписано по лицата на нейните слушатели, и усмихнато и вещо разкраси мрачната картина:

— Разбира се — каза тя, — толкова по-богата бе сетне наградата: необузданата наслада от битката, пировете в завоювания град.

И тя започна да разказва за пировете в източните страни, как християнското великолепие при тях се съчетавало с мюсюлманското и как между песните на трубадурите играели своите танци изкусни арабски танцьорки. Думите се лееха от устата й леко, но още по-красноречиво говореха нейните очи. Старият граф усмихнато си спомни за двамата рицари, които се бяха борили навремето в Антиохия за нейното благоволение, за християнския крал Раймонд и за принц Саладин, племенник и посланик на султана.

— И особен чар на тия пирове придаваше обстоятелството — приключи старата кралица с копнеж своите спомени, — че ние ги празнувахме между битките. Вчера някои бяха избягнали блажената смърт, утре може би щяха да загинат от тая блажена смърт.

Архиепископ дон Мартин се наслаждаваше с цялото си сърце от вида и думите на благородната дама Елинор. През дългите месеци, когато беше принуден да чака, той бе станал мрачен, изпълван от безсилна ярост; сега, когато тая Дебора, тая Яел разкъсваше и последните пречки за богоугодната война, той цъфтеше от благочестивост и възторг. Ходеше като окрилен; не му пречеха доспехите, които сега винаги носеше тъй, че да се виждат под свещеническите му одежди. Събрал целия си запас от куртоазия, той каза с тромава, гръмка вежливост:

— Величествени подвизи видя светата земя, когато ти отиде там, за да смажеш езичниците, благородна дамо, и отново й предстоят щастливи времена сега, когато лъчезарният ти син е тръгнал нататък. Преплитайки се с твоята, славата на твоя Ричард вече изпълва със страх мюсюлманите. Получих достоверни сведения от един мой приятел, епископа на Тир. Майките в арабските страни вече плашат децата си, когато не слушат: „Мълчи, немирнико, инак крал Ричард, Мел ек Рик, ще дойде и ще те вземе!“

Елинор не прикри радостта си от тази похвала на нейния любимец Ричард.

— Той наистина е голям воин — съгласи се тя. Истински Miles Christianus. Но няма да му е лесно на Изток — продължи кралицата с оная откровеност, която можеше да си позволи само тя. — Имам предвид не врага, не султана, а съюзника на моя Ричард, нашия мил роднина — най-християнския крал на Франкия. Той, нашият добър Филип Август, не обича блясъка и насладите, стреми се войната да му излезе колкото може по-евтина, казано направо, той е малко стипцав. Искал сега да забрани на рицарите да водят със себе си дами и трубадури. В това отношение няма да му провърви с моя Ричард. Той обича пищността и глъчката, наследил го е от баща си, може би донякъде и от майка си. Пък и може ли кръстоносен поход без дами и трубадури? Поне в едно отношение вие на Полуострова сте по-добре от нас — обърна се тя към Алфонсо и Педро. — Няма нужда да пътувате дълго и отегчително през морето, докато стигнете до врага, не сте принудени да водите стотици заплетени преговори с вероломните гърци и останалата християнска паплач. Врагът и плячката са до вас, достатъчно е да протегнете ръка и ще ги стигнете: Кордова, Севиля, Гранада.

Пред очите на всички присъствуващи изпъкнаха съблазнителните видения на тия великолепни градове, на богатата плячка. А в ума на архиепископ дон Мартин имената на мюсюлманските градове Кордова, Севиля, Гранада ликуващо се сляха с думите от евангелието: „Не мир ви нося, аз, а меч, άλλα μάχαίραν“.

Доня Леонор благодареше от цяло сърце на небето за пристигането на Елинор. Тя се бе възхищавала от държавническата мъдрост на баща си, от неговия военен гений, дори му беше завиждала малко за безогледността, с която се отдаваше на страстите си. От майка си обаче не само се възхищаваше, обичаше я и често бе измъчвана от мисълта, че тая жена, жадуваща непрекъснато за нова деятелност, е затворена зад дебели зидове. Когато разпътното любовно помрачение бе обзело Алфонсо, тя пламенно бе копняла да изплаче болката си пред Елинор — като дъщеря пред своята майка, като кралица на кралица, като оскърбена жена пред оскърбена жена — и да поиска съвет от нея. Вярно бе, че сега Алфонсо се беше върнал при нея, въодушевен от предстоящия поход, и като че беше забравил наистина еврейката. Но при все че Леонор искрено се стремеше да прости на Алфонсо измамата и измяната, горчивият опит, прозрението и разочарованието се бяха врязали прекалено дълбоко в нея, за да може да повярва направо в неговата нова привързаност. И тя бе щастлива, че ще може да поговори с майка си за своите надежди и опасения.