Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Йеуда дълго чака. Алфонсо не се върна. Най-сетне Йеуда напусна замъка.

Тъй като вече никакви вътрешни подбуди не го караха да отлага кръстоносния поход, кралят реши да замине за Бургос и да сключи съюза — а преди това, разбира се, да кръсти детето. Колебаеше се само още кога да потегли, след седмица ли, след две или най-много след три.

Тъкмо тогава до него стигна вест, която изведнъж сложи край на колебанията му: крал Хенри Английски бе починал в своя укрепен замък Шинон още съвсем не стар, петдесет и шест годишен човек.

Алфонсо сякаш виждаше пред себе си бащата на своята доня Леонор — среден на ръст, набит, възпълен мъж, с къс бичи врат, с широки плещи, с изкривени от езда крака. Пращящ от сила бе стоял той пред него със сокол върху голата си ръка, тъй че ноктите на птицата се впиваха направо в кожата му. Всичко, което бе пожелавал, тоя Хенри бе сграбчвал с голите си, червени, могъщи ръце — и земи, и жени. През смях беше казал на Алфонсо: „Кълна се в очите на бога, сине, за един владетел, който има глава и пестник, и целият свят е твърде малък!“ Имал беше глава и пестник тоя крал на Англия, херцог на Нормандия, херцог на Аквптания, граф на Анжу, граф на Поату, владетел на Тур, владетел на Бери, най-могъщият властелин в цяла Западна Европа. Когато свали ръкавицата си и се прекръсти, Алфонсо искрено скърбеше за него.

Ала още докато поставяше ръкавицата, той обмисляше вече с пъргавия си ум последиците, които носеше за него, Алфонсо, и за страната му смъртта на тоя човек. Само благодарение на мъдрото съдействие на покойника съюзът и походът досега бяха осуетявани. Ричард, синът и наследникът на Хенри, не беше държавник, а рицар и воин, жадуващ да поведе борба с всеки враг. Той не ще търси като Хенри разни предлози, за да остане настрана от кръстоносния поход, веднага ще потегли с войската си към светата земя, ще настоява и неговите роднини, испанските владетели, да започнат най-сетне и колкото може по-скоро борбата със своите мюсюлмани. Войната бе настъпила.

Това бе добре дошло за Алфонсо. Той се протегна, усмихна се, засмя се.

— Ave, bellum, привет на теб, война! — промълви той в празната зала — най-напред тихо, сетне високо, весело.

Продиктува едно писмо до доня Леонор. Изказа й скръбта си по повод смъртта на нейния баща. Съобщи й, че веднага ще пристигне в Бургос и дръзко и невинно добави, че тъй като сега вече запрещенията от страна на крал Хенри не са пречка, би могло, без каквото и да било протакане, да се подпише и подпечати брачният договор за Беренгария и съюзът с дон Педро.

Но преди да замине, той трябваше да уреди още един въпрос. Макар да бе сигурен, че се намира под божия закрила, той все пак искаше да даде разпорежданията си за в случай, че през време на похода напусне тоя свят. Щедро ще обезпечи доня Рахел с имоти, а на младенеца Санчо, на своя мил, малък незаконнороден син, ще даде подобаващи титли и звания.

Призова Йеуда в замъка.

— Това е то, приятелю! — приветствува го с весела насмешливост той. — Свърши се вече с твоите увъртания и интриги. Ето я, дойде моята война.

Йеуда каза:

— Толедската алхама ще умолява небето да дари твое величество с цялата си милост. И ще постави на твое разположение такава войска, че да не трябва да се срамуваш от християнския свят.

— Най-късно след три дни — съобщи му Алфонсо — ще замина на кон за Бургос. Там не ще имам много време, а още по-малко — когато се завърна тук. Бих желал още отсега да дам разпорежданията си за в случай че въпреки вашите молитви и въпреки вашите войници господ ми изпрати християнска смърт през време на битките. Приготви документите ти, така че за мен да остане само да ги подпиша.

— Слушам те, господарю — каза Йеуда.

— Искам — заяви кралят — да запиша на името на доня Рахел имоти, които да й осигуряват доход от най-малко три хиляди златни мараведи годишно. А титлите и правата на освободеното сега графство и град Олмедо искам да прехвърля на нашия малък Санчо.

Йеуда стисна устни, помъчи се да диша спокойно. Смел и царствен бе жестът на дон Алфонсо. Йеуда си представи как неговият внук израства като граф Олмедо, представи си как кралят му дава и други звания и владения, може би дори титлата инфант на Кастилия. Пред мисления взор на Йеуда изплува безсмислената, прекрасна мечта как неговият внук, принц от рода на Ибн Езра, става крал на Кастилия.

Видението се разнесе. От онзи миг, когато беше научил за смъртта на крал Хенри, той знаеше, че едва сега за него удря часът на най-тежката борба. Каза: