Лион Фойхтвангер - Испанска балада

На първо време, за да заглуши тревогата си, той започна да става все по-дързък в своята игра с краля. Със злорадо удоволствие проверяваше докъде се простира властта му над Алфонсо.

Завърши строежа на синагогата, която издигаше в дар на алхамата. Йеуда реши нейното освещаване да стане пищно. Дон Ефраим се противеше, според него едно подобно тържество в тия времена можеше да изиграе ролята на предизвикателство, Йеуда настояваше на своето.

— Не се страхувай, господарю и учителю мой Ефраим — рече му той и обеща; — Ще уредя нещата така, че нашите врагове, богохулниците, за си глътнат езиците!

Още на следния ден се зае да изпълни даденото обещание. Замоли краля да почете с посещението си новия молитвен дом. Тая наглост направо изуми дон Алфонсо. И без това по целия полуостров го осъждаха, загдето протака започването на свещената война; ако посетеше сега и светилището на еврейския бог, прелатите положително щяха да сметнат това за дръзко предизвикателство. Размисляше дали да отхвърли молбата на своя ескривано гневно или пък с надменна насмешка. Държането на застаналия пред него Йеуда бе смирено и дръзко фамилиарно.

— Предците ти неведнъж са удостоявали с посещение храмовете на своите евреи — подхвърли той.

— Но не по време, когато християнският свят е водил свещена война — отвърна дон Алфонсо и тъй като Йеуда замълча, додаде: — Това положително ще предизвика силни недоволства.

— Някои от твоите поданици — отвърна Йеуда — са такива, че недоволствуват от всичко, което твое величество благоволява да стори.

Кралят дойде.

Майсторът Мейр Абдели, ученик на големите мюсюлмански и гръцки архитекти, бе издържал сградата в благородни пропорции; аркади и балкони разчленяваха изкусно и вещо пространството, органически бе съчетан опитът на византийските и арабските майстори. И всичко някак неусетно се насочваше към кивота, заради чието ограждане и опознаване всъщност бе построен целият храм, към своето книгохранилище, гдето се пазеха свитъците на тората. Изковано от сребро, то сияеше с матов блясък.

Разтвореха ли го, най-напред се виждаше тежка брокатена завеса; отдръпнеха ли и нея, блясваше украсата на свещените папируси, на свитъците тора. Нямаше много свитъци в светото книгохранилище, но между тя бе онзи древен ръкопис на петокнижието, най-старият от все още запазените на тоя свят, сефер илали. Крехкият пергамент бе обвит във везан покров от великолепна тъкан, украсен бе със златна плочка, обсипана със скъпоценни камъни; а на дървените летвички, на които бе прикрепен пергаментът, имаше по един златен венец.

Стените на синагогата бяха покрити с фризове. Надписи се преплитаха там, арабески и орнаменти. Непрекъснато се повтаряше пиниевата реса, символът на вечното плодородие, на безсмъртието, и щита с трите кули — дали това беше гербът на Кастилия, или пък печатът на дон Йеуда? Удивително изобилие от еврейски мъдрости покриваше стените. Това бяха изречения, които славеха бога, Израил, Кастилия, краля и Йеуда Ибн Езра; млади учени и поети ги бяха подбрали и свързали с вещо умение. Римувана проза бе примесена с библейски стихове, и то така, че понякога не можеше да се разбере кого възхвалява изречението — краля ли или неговия министър. Разказваше се например за фараона, който въздигнал Йосиф, и думите от писанието гласяха: „Без твоята воля никой в царството ми не ще помръдне нито крак, нито ръка и ти ще бъдещ мои таен съветник.“

И така дон Алфонсо, крал на Кастилия и Толедо, дойде да види тоя дом, който Йеуда бе издигнал, за да възвеличи бога и себе си.

При входа почтително го приветствуваха парнасът Ефраим и най-знатните мъже от алхамата. Сетне го въведоха във вътрешността. Юдеите се изправиха на крака с шапки на главите и произнесоха благословията, която законът предписваше да произнесат пред лицето на земния владетел:

— Слава на теб, Адонай, господи наш, който даряваш на плътта и кръвта частица от твоята слава!

Трогнат и горд слушаше тия думи дон Йеуда. С вълнение и трепет ги слушаше дон Алфонсо. Не разбираше техния смисъл, ала звуците бяха близки за ухото му, защото бе чувал много такива звуци от устата на своята скъпа възлюблена.

Според учението на мюсюлманите на сто и тридесетия Ден след зачатието създанието, което расте в майчината утроба, започва свое собствено съществование. Когато настъпи това време, Рахел запита Муса дали създанието в нейната утроба действително е вече човек.