Лион Фойхтвангер - Испанска балада

— Няма да го сторя, Алфонсо, и не ми говори повече за това.

На следния ден тя показа на Алфонсо трите портрета, които й бе направил дон Бенямин. Той ги разглежда продължително, с внимание. Рахел му обясни, че от страна на дон Бенямин е било истинска смелост да я рисува; да се рисуват изображения, било забранено както от законите на Мойсея, така и от Мохамед.

На дон Алфонсо не се нравеше дружбата между Рахел и тоя дон Бенямин; предполагаше, че Бенямин я подкрепя в нейната упоритост.

— Щом като рисуването му е забранено, тогава да не рисува — каза сърдито и недодялано той. — Не обичам еретиците. Моите поданици трябва да изпълняват законите на религиите си.

Рахел беше смаяна. Та нима той не искаше от нея най-страшната ерес? Да се отрече от своята вяра?

Алфонсо забеляза нейното удивление.

— Трябва да има хора — обясни й той, — които да създават закони: това са кралете и свещениците. А нишите няма какво да умуват и да гадаят законите, те трябва само да ги изпълняват.

Но когато тя поиска да прибере рисунките, замоли я:

— Остави ми ги още за малко.

И останал сам, дълго клати глава и разглежда скиците. Своята Рахел виждаше той в тях и при все това друга; откриваше в нея черти, които никога не бе забелязвал; при това я познаваше по-добре, отколкото който и да било друг. Ала нейната красота бе неизчерпаема и характерът й — разнообразен като облаците в небето и вълните на Тахо.

Мюсюлмански музиканти бяха пристигнали в Толедо. Имало бе колебание дали да ги допуснат в страната сега, през време на кръстоносния поход, но Алфонсо лекомислено бе заявил, че това, така или инак, ще бъде последният път преди голямата война, когато хората ще имат случай да се насладят на изкуството на мюсюлмански певци. И ето, сега те бяха вече в града и ония, които претендираха за образованост и за изтънчен вкус, ги канеха в домовете си да им попеят и посвирят.

Алфонсо нареди да повикат музикантите в Галиана. Бяха двама мъже и Две млади момичета; мъжете, както повечето музиканти, бяха слепи, защото сред скуката в харема жените не искаха да се лишават от музика, а не биваше да се показват пред мъже в харема. Музикантите носеха китара, флейта, лютня и нещо като пиано, наречено канун. Свиреха и пееха бавни, еднообразни и при все това вълнуващи напеви. Отначало изпълниха епически песни, между тях странната песен за Сид Компеадор; беше я съчинил за слава на вражия рицар евреинът Абен-Алфанке, който живееше в мюсюлманския Андалус. Сетне изпълниха новите мелодии, излезли на мода сега в Гранада, Кордова и Севиля. Пяха за красотата на тия градове, за техните градини, водоскоци, девойки и рицари. Дойката Саад не можа да се овладее, разплака се. И у Рахел се пробуди копнеж по Севиля; ала тоя копнеж не беше мъчителен, не помрачаваше щастието й в Галиана, напротив, увеличаваше го.

Накрая слепите певци пяха още романси и балади, в които се разказваха събития от недалечното минало и от настоящето; ала те бяха приели окраската на приказки, бяха лишени от точните очертания на времето, еднакво възможно бе да са се случили преди петстотин години или сега. Изпяха и един романс, гдето се разказваше за някакъв неправоверен крал, християнин, който се влюбил в друга неправоверна, обаче еврейка, и който прекарал заедно с нея дни, месеци и години в своя замък — той в неверието си и тя в нейното, и дали Аллах ще допусне всичко това да завърши щастливо?

Слепците пееха прочувствено, едната девойка докосваше нежно струните на лютнята, другата удряше по клавишите на своя канун. Рахел слушаше, усмихваше се, сигурна бе, че Аллах ще доведе всичко до благоприятен край. Алфонсо изпита леко смущение, ала прогони неприятното чувство със смях.

Сега вече почти всичките шест хиляди франкски бежанци бяха заселени в страната и почнаха да привикват към живота и обичаите и. Изпълнените с омраза речи на прелатите и бароните не се чуваха сред веселия шум на всеобщото благоденствие.

Това всеобщо благополучие осигури баснословен успех и на „урната на щастието“, на лотарията на Йеуда, идеята за която му беше хрумнала от книгата Естер. Купил билетче за няколко солди, човек можеше да спечели десет златни мараведи. Играеха всички — и грандове, и граждани, и крепостни селяни. Всички се радваха, а спечелеха ли, смятаха го за своя собствена заслуга; ако пък губеха, то ставаше, след като седмици наред бяха живели в щастливо напрежение и тогава отлагаха и надеждите си за следния път.