Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Ако през тия последни седмици каноникът избягваше присъствието на Рахел, толкова по-често се появяваше младият дон Бенямин. Обстоятелството, че тая толкова скъпа за него жена от рода Ибн Езра, тая принцеса и потомка на Давида, носеше дете от краля на Кастилия, го вълнуваше и караше да се замисля дълбоко. Той се страхуваше за нея, предвиждаше борбите, които щяха да се водят заради нея и детето и, и му се искаше да й даде сили за тая борба.

Но говорейки сега за величието на юдейската вяра, той вече не се стараеше — както навремето в присъствието на каноника — да запази безстрастието на учения. Тъкмо напротив, със своето собствено чувство той придаваше топлота на словата, с които еврейските учени и поети се бяха стремили да докажат, че юдейският светоглед превъзхожда езическата философия и учението, проповядвано от Исус Назарянина. Докато прозрението на великия езичник Аристотел подхранвало само разума, учението на Израил задоволявало не само потребностите на разсъдъка, а и тия на чувствата, насочвало по истинен път не само мисълта, а и постъпките на човека. И ако основателят на християнството възвестявал, че страданията са най-висша добродетел и най-свято назначение за човека, то нямало друг народ, претворил това учение в действителност повече от народа на Израил. Като пример за цялото човечество народът на Израил от много столетия насам носел благородния венец на страданието.

Дон Бенямин вдъхновено разказа на Рахел за човека, който преди по-малко от петдесет години бе претворил това учение в изящни стихове — за най-новия велик пророк на Израил, Йеуда Алеви. Разказа й подробно за неговата „Апология на юдейството“ и й прочете една от песните му за Цион:

А когато към края на своя живот същият този Йеуда Алеви, вече немощен старец, стигнал най-сетне след мъчително пътуване в обетованата земя, един мюсюлмански рицар го убил пред самия свещен град.

Ала поддадеше ли се повече на своите душевни пориви, Бенямин обикновено се смущаваше и правеше опит полушеговито да се върне към всекидневието. Или пък изваждаше бележника си и молеше Рахел да му разреши да я рисува.

Тя усмихнато казваше:

— Колко благочестив… и какъв еретик си ти.

Бенямин и нахвърли три портрета. Тя го замоли да й ги подари; страхуваше се, че човек, който притежава изображението й, може да придобие власт над самата нея.

Веднъж, почувствувал силна духовна близост между нея и себе си, той й разкри последното си тайно прозрение:

— Ние копнеем за светата земя — каза той, — молим се за пришествието на Месията: но — и сега вече той заговори толкова тихо, че тя едва разбираше думите му — в действителност ние съвсем не искаме Месията да дойде. Той би разрушил нашата непосредствена връзка с бога, би ни отнел една част от бога. Другите имат държава, земя и бог и почитат всичко това и за тях то се смесва и бог е само частица от всичко, което почитат. Ние, евреите, имаме само бог и поради това го имаме в пълната му цялост и чистота. Ние не сме низши духом, не се нуждаем от посредник между нас и бога, не се нуждаем нито от Христос, нито от Мохамед, осмеляваме се да съзерцаваме и да почитаме бога без посредници. По-добре е да се уповаваш в Цион; то прави живота по-богат, отколкото да имаш Цион. Това, че Месията ще дойде някога, ни подтиква да подготвим земята за него, това е блян, а не действителност и добре е, че е така. Ние не искаме, притежавайки доброто, да затънем в мудност и ленивост, ние желаем стремежа, желаем борбата за доброто.

При все че дълбоко уважаваше знанията и ума на дон Бенямин, на Рахел не се нравеха неговите думи за Месията. Ереста не биваше да стига дотам. Всичко в нея се противеше да вярва, тя не вярваше, че няма Месия, че той не ще дойде скоро или че изобщо няма да дойде.

Знаеше тия неща по-добре от него.

Много предсказания бяха правени относно времето, когато щял да дойде Месията. Хиляда години — бяха твърдели — щели да траят страданията, изгнаничеството и разпръсването из цял свят на народа на Израил. Тия хиляда години отдавна бяха изтекли. Враговете отново бяха потеглили срещу Ерусалим и ето, настъпило беше времето, когато, според предсказанието на пророк Исайя, млада жена щеше да роди младенец, и той ще бъде Имануил, Месията. Затова през тия десетилетия всички се отнасяха с особена почит към еврейските жени по време на тяхната бременност; защото според думите на мъдреците някоя от тях можеше да се окаже избраницата, която ще роди Имануил.