Лион Фойхтвангер - Испанска балада

И сделките на Йеуда с чужбина вървяха толкова добре, че повече не можеше и да желае; името му се прочу от Лондон до Багдад.

Но макар пред света, а и в собствените си очи Йеуда да приличаше на окер-арим, на човек, който бе в състояние да мести планини, понякога нощем го обземаше страх. „Докога ли ще продължи щастието ми?“ Още не бе забравил какво безпределно отчаяние го бе сграбчило при новината за смъртта на инфанта. Тогава бе напълно убеден, че Алфонсо веднага ще потегли на война и ще разбие както неговото щастие, така и щастието на Рахел. Но сетне бе имал възможността да види как бременността на Рахел привърза още по-силно краля и се беше срамувал, загдето бе загубил вяра в щастието си. Ала никога вече не бе успял да се отърси напълно от спомена за тия часове на отчаяние и най-вече нощем неговото силно въображение рисуваше пред очите му ужасни картини. Все някога, въпреки всички хитрости, войната щеше да дойде; продължителна и тежка ще бъде тая война, в нея ще има и сполуки, но още за първото поражение ще припишат вината на него и на Толедската алхама. Голямо бедствие ще постигне кастилските евреи и целият гняв на Едом ще се излее върху него и дъщеря му.

Несигурно бе и близкото бъдеще. Какво ли ще стане, когато Рахел роди детето си? Понякога дръзки, безумни мечти овладяваха Йеуда за блясъка, който ще окръжава неговия внук. И в християнското общество бараганата, кралската наложница, uxor inferioris conditionis, се ползуваше с големи права, а детето, което родеше тя, едва ли стоеше в правно отношение много по-ниско от законното дете. Испански крале бяха въздигали своите извънбрачни синове в големи благородници. Около Йеуда витаеше мечтата, че неговият внук би могъл да стане принц на Кастилия.

Ала здравият му разсъдък бързо разсея мечтите и му показа опасността, която неминуемо щеше да възникне за него и за Рахел с раждането на това внуче. Дон Алфонсо ще смята за естествено, че детето му трябва да бъде кръстено; истинско безумие бе да искаш от краля на Кастилия детето му да израсне „в неверие“. И все пак Йеуда трябваше да изиска от него това безумие.

Бог му се присмиваше, Адонай се присмиваше над него. Бог не беше забравил, че толкова дълго време той бе останал мешумад. Бог го беше подложил на изпитание и тон не бе издържал, и беше изгубил своя син Аласар. Сега наближаваше второто изпитание.

Не само тесногръдият, строг раби Товия, а и най-свободомислещият, още жив еврейски мъдрец, нашият господар и учител Моше Бен Маймон, изискваше от евреите твърдост дори и при най-страшните изпитания, изискваше да не допускат децата си до такова падение като християнството. За десети път препрочете Йеуда „Посланието за вероотстъпничеството“. Който при смъртна заплаха стане последовател на пророка Мохамед, учеше Бен Маймон, все още не е изгубен. Ала загубен е онзи, който подложи глава под водата на кръщението; защото признаването на триединството означава преминаване към езичество, нарушение на втората заповед. И Бен Маймон цитираше стиховете от писанието:

„Който отдаде едно от своите деца на идолите, трябва да бъде предаден на смърт. А там, където народът на страната гледа през пръсти и не убие човека, то аз ще обърна лице срещу тоя човек и срещу неговия род и ще изтребя него и всички от народа му.“

Йеуда разкри сърцето си пред своя приятел Муса. Понятно бе за Муса, че Йеуда в никакъв случай не би желал да допусне внукът му да бъде кръстен.

— Но как ще попречиш на краля на Толедо и на Кастилия да направи своето дете християнин? — запита той.

Йеуда унило каза, че би могъл да забегне заедно с Рахел, преди детето да се яви на бял свят. Муса отхвърли този план.

Йеуда го умоляваше с жар:

— Трябва да ме разбереш! Сам ти, въпреки цялата си уравновесеност, не се отказваш от твоя ислям. Знаеш, че проявих слабост и не спрях моя син Аласар и че върху мене тежи вината за неговата духовна гибел. Не бих издържал и това, тоя крал да опръска внука ми с вода на на своите богове.

Почти усмихнат, Муса отговори:

— Ти все казваш „внук“ и с това се издаваш, че мислиш само за момче. Но детето може да бъде и момиче. А нима ти се струва грях и се наскърбява душата ти, като гледаш как Алфонсо възпитава собствената ти дъщеря по християнски?

Йеуда заплашително каза:

— Няма да му оставя детето. Няма да му го оставя при никакви обстоятелства.

Ала наистина му се струваше, че грехът да не се пожертвуваш заради духовното спасение на едно момиче, е по-малък.