Лион Фойхтвангер - Испанска балада

През това време в Ла Галиана Рахел нежно оглеждаше и милваше своя син. Тихо и ласкаво му шепнеше, говорещ му галено и непрестанно го наричаше Имануил, с името на Месията.

А Алфонсо — тъй изискваха куртоазията и сърцето му — се отпусна на едно коляно пред Рахел и целуна ръката на безкрайно изнемощялата жена.

Ужасена наблюдаваше това дойката Саад. Та нали Рахел бе нечиста, родилката дълго време се смяташе за нечиста, а ето, тоя мъж, тоя глупец, тоя владетел на неправоверните я докосваше и призоваваше всички зли духове срещу нея и срещу самия себе си, и срещу детето. Бързо положи Саад детето обратно в люлката, отряза от главата му няколко косъмчета, за да ги принесе в жертва, и сложи около люлката захар — за да бъде детето сладко и добро, злато — за да бъде богато, и хляб — за да доживее дълголетие.

Алфонсо беше щастлив. Бог го беше възнаградил предварително заради неговия поход, бе му дарил друг син на мястото на изгубения. Той реши, че детето трябва да бъде кръстено на третия ден и че трябва да се казва Санчо; Санчо, дългоочакваният — тъй се беше наричал неговият баща. Искаше му се да каже това на Рахел, ала тя беше много слаба, по-добре бе да го отложи за следния или за по-следния ден.

Трябваше да сподели с някого радостта си. Метна се на коня си и отиде в Толедо. Нареди да повикат съветниците му и ония барони, които считаше за свои приятели. Сияеше. Раздаваше милости.

Бе наредил да повикат в замъка и дон Йеуда и го задържа, когато другите учтиво замолиха за разрешение да си идат.

Каза му сякаш между другото.

— Ще кръстя момчето Санчо, на името на баща ми. Кръщението ще стане в четвъртък. Зная, ти не обичаш моята Галиана; но може би ще преодолееш себе си и ще ми доставиш удоволствието да бъдеш през тоя ден мой гост там.

Сега, когато бе настъпила решителната минута, Йеуда отново беше напълно спокоен. По-приятно щеше да му бъде, ако бе имал възможност да види Рахел преди това обяснение с дон Алфонсо. Тя обичаше тоя човек, трудно щеше да й бъде упорито и непрестанно да отговаря с „не“ на неговата насилническа настойчивост. Ала той знаеше: нейната вяра бе непоколебима, тя беше негова дъщеря, щеше да намери сили, за да го стори.

Той каза, и в гласа му не липсваше страхопочитание:

— Струва ми се, господарю, че по-добре би направил, ако отложиш решаването на този въпрос. Струва ми се, че моята дъщеря Рахел ще желае синът й да израсне според законите на Израил и да бъде възпитан според нравите и обичаите на рода Ибн Езра.

На краля изобщо не беше хрумнало, че Рахел или пък старецът ще помислят нещо подобно. Той и сега не искаше да повярва, че евреинът говори сериозно Глупава шега бе това, съвсем непристойна шега. Приближи се до Йеуда, започна да си играе с неговата на гръдна плочка.

— И това ще е нещо, а? — рече той. — Аз да се бия с мюсюлманите, а синът ми тук да расте като обрязан!

Той прихна. Йеуда тихо каза:

— Най-покорно те моля, господарю, да не се смееш. Или вече си говорил с доня Рахел?

Алфонсо намусено сви рамене. Шегата отиваше твърде далеч. Но той не искаше да си разваля тоя ден Продължи да се смее гръмко. Йеуда каза:

— Най-смирено и за втори път те моля да не се смееш. С присмеха си можеш да ни прогониш от кралството си.

Алфонсо почна да проявява нетърпение.

— Ти си луд! — отсече накъсо той.

С мек, настойчив глас Йеуда продължи:

— Аз не съм бил в Галиана, знаеше го, не съм говорил с Рахел и едва ли и през следните дни ще говоря с нея. Но казвам ти: както е сигурно, че слънцето ще залезе довечера, също тъй сигурно е, че Рахел ще предпочете по-скоро да напусне Галиана и земите ти, отколкото да отдаде своя син на кръщението на твоята вяра.

И все още тихо, но яростно заключи:

— Мнозина от нас са убивали децата си, за да не позволят водата на неверието да се излее на техните глави.

Той фъфлеше.

На Алфонсо се искаше да отговори нещо гордо, презрително. Ала тихите, яростни думи на дон Йеуда все още витаеха, все още звучаха в стаята, в стаята бе волята на Йеуда и тя беше силна колкото и неговата собствена воля. Алфонсо съзнаваше: Йеуда имаше право. Ако кръсти сина си, той ще загуби Рахел. Беше изправен пред избора: да изгуби сина си или да изгуби Рахел.

С безсилен гняв, присмехулно той подхвърли на Йеуда:

— Ами твоят Аласар?

Извънредно блед, Йеуда каза:

— Детето не бива да върви по пътя на твоя оръженосец Аласар.

Кралят мълчеше. Нещо в него му напомни: „Змия в пазвата, въглен в ръкава!“ Изпита страх, че в следния миг ще убие евреина. Извърна се грубо и излезе от залата.