Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Свещенослужителите от цялата страна последваха примера на архиепископа. Заявяваха открито, че евреинът, истински пратеник на ада, бил построил вълшебния замък Ла Галиана с пари от Саладиновия десятък и оставил там дъщеря си, за да омагьоса краля. Наричаха Рахел пратеничка на самия дявол.

Кастилците се чувствуваха излъгани. Техният крал измамно ги бе лишил от божията благодат на свещената война. Студентите се присмиваха над дон Алфонсо с подигравателни песнички, наричаха го equitem ad fornacem, рицаря край топлото огнище, питаха кога ли ще се обреже и той. Смут и възмущение царяха в страната.

Ала въпреки негодуванието на благочестивите имаше и такива, които се радваха, че войната ще се поотложи за известно време още. „По добре варено яйце през мирно време, отколкото печен вол през време на война“ — позоваваха се те на старата поговорка.

Ала Кастилия беше благочестива страна и продължаването на мира не беше богоугодно, затова дори и ония, които в душата си бяха доволни, проявяваха своето задоволство само когато се намираха между сигурните стени на домовете си. По улиците и в кръчмите те продължаваха както преди да жадуват за свещената война и изказваха пожелание бог да разтвори очите на заслепения дон Алфонсо. Цялата страна участвуваше в лицемерната игра на краля и на неговия евреин.

Свещеникът на едно малко селище дойде за съвет при дон Родриге. Някакъв въжар от неговата енория, работлив и набожен човек, го запитал:

— През изтеклата година господ благослови труда ми и го дари с богати придобивки, така че можах да сложа настрана близо две златни мараведи; защо ме изпраща тъкмо сега на война срещу неверниците и отново разорява добрата ми работилница?

Каноникът бе прозрял цялата лъжлива игра на дон Алфонсо, но въпреки дълбокото си възмущение се бе радвал, че мирът се запазва; значи, бе съгрешил не по-малко от въжаря. Осъзнал това, той изгуби равновесието си и отвърна на свещеника по-остроумно и лекомислено, отколкото би го сторил дори приятелят му Муса. Разказа му една случка от живота на свети Августин. Веднъж някой запитал светеца: „Какво е правил господ, преди да създаде небето и земята?“ На което Августин отговорил: „Създал е ада, за да изпраща там хората, които задават такива въпроси.“

Вестта, че Рахел е бременна, още повече разпали негодуванието на враждебно настроените грандове и прелати. Ала народът посрещна тая вест добродушно. Хората се бяха примирили, че мирът засега се запазваше, нямаха нищо против, че тоя мир щеше да продължи дотогава, докато бараганата, наложницата, се освободеше от бременност, и че докато не стане това, няма да има нужда да променят своя начин на живот. Говореха за бременната Рахел умилено и нежно и с добродушна усмивка изразяваха съчувствието си към човешките слабости на дон Алфонсо. Нямаха нищо против това техният рицарствен крал да има син от Хубавицата, виждаха в бременността на Рахел благосклонно знамение от страна на бога, който искаше да дари богопомазания владетел преди неговата намеса във войната с ново дете на мястото на онова, което беше починало.

Добре бе направила Хубавицата. Амулетът, който бе окачила на портата на Галиана, несъмнено бе силна магия. И мнозина се стараеха да се сдобият с такъв амулет, с месуза.

Тая тъй голяма греховна безразсъдност вбеси още повече прелатите и бароните. Почнаха да се чуват слухове за лоши знамения. Разправяха, че като ловила риба заедно с краля в Тахо, Рахел измъкнала с въдицата си мъртвешки череп; тъй бил казал уж сам градинарят Белардо.

Ала и тия приказки не хванаха място и не повлияха на нежното съчувствие на кастилците към благословената от бога любов на благородния Алфонсо с Хубавицата. И напук на старанията на архиепископа никой не започна да нарича доня Рахел Пратеничка на сатаната. Тя си остана Хубавицата.

Трудната задача на Алфонсо да работи за осъществяване на съюза и същевременно да проваля постигнатото го принуждаваше да прекарва много време в Толедо и доня Рахел често беше сама. Ала тя долавяше, че тъкмо заради нея Алфонсо кове в своя замък сложни и хитроумни планове заедно с баща и; сега самотата й не беше изпълнена както преди с оня изгарящ копнеж, който толкова я беше измъчвал.

Често отиваше в кастильо Ибн Езра. Правеше й удоволствие да седне в някой ъгъл на работната стая на Муса, замолваше го да не и обръща внимание и гледаше как, потънал в своите мисли, той снове из стаята или пише на пулта, или пък четеше от книгите си.