Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Сякаш измина цяла вечност, докато тя разтвори очи. Не можеше да се опомни. Опомни се.

— Извинявай, че съм толкова слаба — каза тя. — Знаех, това не може да продължава вечно, а ми казаха и какво се е случило в Бургос, каза ми го дойката Саад, и трябваше да го зная и да не ти напомням за Бургос. Прости, че това ме подкоси. Но сега съм толкова чувствителна, защото съм бременна.

Той впери поглед в нея, разтворил глуповато уста от слисване. Сетне избухна в гръмогласен, оглушителен, щастлив смях.

— Та това е великолепно! — ликуваше той. — Аз наистина съм син на щастието.

Тичаше наоколо, тропаше с крака, правеше танцови стъпки, взе я в обятията си, необуздано я прегърна.

— Добре, че не съм с доспехи — каза той, — инак съвсем щях да премачкам клетата ти гръд.

И си мислеше: „Отнесох се с тая прекрасна жена грубо и сурово като селяк. И при това още докато говорех, знаех, че лъжа. Та нима мога да напусна нея! “

И каза това и гласно. Държеше я в ръцете си и я успокояваше, говореше задъхано ту на кастилски, ту на арабски, буйно се обвиняваше, бърбореше объркани, безсмислени любовни слова.

Мислеше: „Наистина съм любимец на бога. Той си играе с мен тъй, както баща си играе със своя невръстен син. Дразни ме с престорена злоба само за да ме обсипе след това с толкова по-голяма радост. На времето ми беше нахлузил на врата най-глупавата война — а пък сетне порази стария чичо Раймундес право в сърцето. Отне ми моя малък Енрике — а ето, сега ми дава син от тая жена, която толкова обичам, която единствено обичам. Бях го смятал за наказание, а то излезе милост!“

С мъка се сдържа да не каже на Рахел и това. Такива радостни и горди мисли биваше да се пораждат в главата на краля, но да ги изказва гласно, не биваше дори и един крал.

Спомни СИ обещанието, което бе дал на доня Леонор. То не беше вече в сила. При тия обстоятелства не беше в сила. Това, че сега Рахел щеше да му роди син, означаваше, че господ му е простил и че няма нищо против него.

Мислеше: „Кралят има свой вътрешен глас и трябва да се вслушва само в него. Не е угодно на бога да потеглям още сега на поход, ясно чувствувам, че е тъй. Ще воювам, но трябва да почакам, докато господ сам ми посочи времето.“

Мислеше си: „Да я изоставя! Не, по-добре хилядократно да умра.“

Беше неизмеримо щастлив. Неизмеримо щастлива бе и тя.

И животът в Галиана продължи тъй, както беше вървял в миналото.

Кардинал Грегорио ди Сант Анджело, нарочният папски пратеник, предаде на краля едно собственоръчно писмо от светия отец. Папата напомняше на своя възлюблен син, краля на Кастилия, за решението на Латеранския събор, с което се забраняваше на владетелите от християнския свят да дават власт на евреи над християни, и с бащинска строгост му внушаваше да свали най-сетне от длъжност прословутия Ибн Езра. Ако сатаната, пишеше папата, не сеел постоянно раздори между августейшите владетели на Испания чрез хитрите интриги на техните министри евреи, те отдавна щели да се споразумеят.

Алфонсо подозираше, че зад това писмо се крие доня Леонор или архиепископът. Ала не се ядоса, чувствуваше своята независимост и превъзходство. Той притежаваше своя вътрешен глас и този глас му заповядваше: „Не изпъждай още евреина. Може би някога по-късно.“

Почтително отговори на кардинала, че сам той се чувствува угнетен, загдето толкова дълго време прибягва до помощта на един съветник, който не е угоден на светия отец. Но че единствено помощта на тоя Ибн Езра му е дала възможност да започне подготовката си за кръстоносния поход срещу мюсюлманите. Щом като извоюва победите и следователно не се нуждае повече от способностите на евреина, той щял да се вслуша във волята на светия отец, тъй както подобава на предан син.

Големият оратор кардинал Грегорио произнесе проповед в катедралата. Още преди столетия, много преди останалия християнски свят, жителите на този полуостров били започнали войната против мюсюлманите. Ала сатаната посял раздори между кралете и те вдигнали мечовете си едни срещу други вместо против общия християнски враг. Сега обаче всемогъщият разтърсил сърцата им и Испания щяла да възобнови с нов жар старата борба срещу неверниците. Такава била волята божия!

Смъртта на малкия инфант бе подготвила кастилците, че сега най-сетне войната ще почне, ето защо проповедта на кардинала проникна дълбоко в сърцата им. Вездесъщата възвишеност на църквата бе внушила още от ранно детство в съзнанието им, че земният живот е нещо преходно; сега, при тъй очевидната действителна близост на вечното блаженство, всичко земно изгуби за тях всякаква стойност. Защото, който вземеше участие в похода, получаваше опрощение за всичките си грехове; или щеше да се завърне чист като дете, или пък, дори ако му бе съдено да попадне в плен или да умре, щеше да получи сигурна награда на небето.