Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Самият Алфонсо беше потресен. Седеше посърнал, с разрошени коси, с вторачен, помръкнал поглед. Жестоко разкаяние го измъчваше. Ето, той се беше самоизлъгвал, че ще може да спечели Рахел за християнството, а още от самото начало бе знаел, че не ще успее. Тая жена го бе поразила като болест, знаел го бе и при все това не беше искал да знае. Затварял бе очи, преструвал се бе на сляп. С безпощадно ярка светлина беше разтворил господ сега очите му.

През тая нощ, докато мъртвият инфант лежеше проснат в ковчега си сред тамянов дим, светлина от свещи и приглушените, монотонни молитви на свещенослужителите, застанали на всенощно бдение в параклиса на замъка, Алфонсо и Леонор уясниха отношенията си докрай. Без каквито и да било заобикалки той я запита колко време й е необходимо, за да осъществи годежа между Беренгария и дон Педро. Тя отвърна, че договорите сигурно щели да бъдат готови за подпис до изтичането на няколко седмици.

— В такъв случай след два месеца ще мога да потегля в поход — заяви дон Алфонсо. — И така е добре! — откъсна се от устата му.

Тя седеше сдържана, кротка, печална и изпълнена с достойнство. Мислеше си колко беди беше трябвало да се струпат върху двамата, за да може най-сетне той да се изтръгне от тинята. И в ушите й сякаш звучаха думите, които майка й бе писала от своя затвор на светия отец: „По проклятие божие кралица на Англия“; и разменяше с Алфонсо разумни, безстрастни думи, а вътре в нея звучеше: in ira dei regina Castiliae.

Спокойно му каза със звънкия си глас, че ще стори добре, ако преди да потегли на война, се очисти от всичките си грехове. Той веднага я разбра. В ума му пламна отново споменът за това, как жестоко го бе унизила право в очите, пред всички присъствуващи, как само преди два дни омразата й се бе изляла в порой от проклятия и клетви. Ала сега и гласът, и лицето й бяха спокойни, имаше вид, сякаш почти го съжалява; не гневна и жадна за мъст, а любеща жена му говореше сега.

— Ще я изпъдя! — пламенно се зарече той.

Когато прекрачи портата на Галиана, когато насреща му изпъкна приветствието „Алафия“, мир на влизащия, и дори тогава, когато зърна месузата, чието стъкло бе разбил със собствената си ръка, Алфонсо все още предвкусваше злорадо как ще каже на Рахел: „Потеглям на война, разделяме се, бог иска тъй.“ И след като и го каже, без да се бави нито миг, ще се върне в Толедо.

Ала сетне застана пред нея, синкавосивите й очи сияеха, сияеше цялото й лице и неговата решителност се изпари. Наистина още се мъчеше да не забравя обета си. И ще го удържи, ще й каже за раздялата. Но не сега, не днес.

Прегърна я, седна на трапезата с нея, побъбриха, отидоха заедно в градината. Съвсем различна бе тая жена от образа, който беше запазил в своите спомени, много по-хубава, и как бе могъл да си втълпи той, че в нея има нещо нечестиво?

Спусна се мрак, забравена бе смъртта на инфанта, потъна в забрава и свещената война. Падна нощ и тая нощ беше изпълнена с блаженство.

Закусваха заедно, също както преди. Но сега той говореше неохотно. Трябваше да и каже, не биваше да отлага повече, всяка отложена минута беше безумна, греховна.

Тя непринудено бъбреше за дребните случки, които бяха станали междувременно. Чичо Муса надълго и нашироко й говорил за сградите в Бургос. Бил казал, че самият той се чувствувал добре в мюсюлманските градове и къщи; но че имало стил и в строгата, възвишена простота на християнските градове и замъци. В тях имало величие.

Това, което Рахел казваше, и начинът, по който го казваше, раздразни Алфонсо. В него се пробуди споменът за Бургос, за болестта на детето и за яростното избухване на доня Леонор; неволно си припомни и първия си разговор с Рахел, когато тя се бе произнесла обидно за неговия замък в Бургос. Отново го обзе злорадата упоритост, с която беше пристигнал; каза грубо и сърдито:

— Твоят чичо Муса явно е проумял една истина. Човек бързо се насища на мюсюлманския разкош. И на мен вече ми омръзна Галиана. След няколко седмици ще бъда на бойното поле. Няма да стъпя вече в Галиана.

Тя го погледна тъй, сякаш не го разбираше. Сетне се строполи по гръб и изгуби свяст. Той седеше на мястото си изумен, неподвижен. Беше се подготвил да отхвърли нейните жалби с груби, сурови думи, да й обясни, че тъй трябва да бъде. Сега изглеждаше в собствените си очи като грубиянин, не като рицар. Бе му се случвало да вижда приятелите си да умират на бойното поле, да прочита над тях „Отче наш“ и да продължи да се сражава; пред тая припаднала жена стоеше безпомощен. Взе я на ръце, започна да я гали, нежно я прегърна, накваси челото й с вода.