Колин Форбис - Огнен кръст

Едрият мъж, застанал с гръб към тях, бавно се обърна. Несресаната му коса докосваше яката. Столът изскърца по пода. Погледна Марлър и се ухили подигравателно:

— И гушна петстотин парчета, нали, некадърнико?

— Е, не можах да улуча всичките — съгласи се Марлър, необезпокоен от агресивния му тон.

— Всичките? — Бранд покани с ръка останалите от компанията да вземат участие в спора. — Този нещастник няма да улучи от два метра врата на хамбар.

Нюмън обмисляше ситуацията. Преди време Марлър бе налетял на тези негодници в „Крос Кийс“. Те несъмнено бяха разбрали за краха на операцията с хеликоптера и са дошли тук с надеждата отново да го срещнат. Сега искаха да им го върнат. Бяха решили, че е време да се намесят.

— От два метра бих могъл да улуча теб, Бранд, а в момента разстоянието между нас е такова.

— Наистина ли, отрепко?

Бранд блъсна назад стола си и бавно се изправи. Останалите четирима също се раздвижиха и започнаха да се надигат от масата. Бътлър стана и вдигна гумената палка, която носеше в един скрит джоб на шлифера си. Отиде до масата и леко потупа с палката рамото на един от главорезите.

— Някой иска ли да му пръсна черепа? Трябва само да се опита да стане. По-добре останете по местата си, господа. Нека двамата се разберат помежду си. Трябва да се играе честно, не сте ли съгласни?

Имаше нещо застрашително в начина, по който Бътлър стоеше и леко удряше палката в лявата си длан. Висок и добре сложен, той се усмихваше и оглеждаше мъжете около масата. Никой не помръдваше. Бранд се приближи до Нюмън. Той продължаваше да седи, облегнал лакти на масата, сплел пръсти под брадата си. Бранд протегна дясната си ръка, хвана чинията с недоядения обяд и я пусна на пода. Отново се ухили с подигравка:

— Сега ще се наложи да ядеш от земята. Предполагам, че си свикнал. Както повечето кучета…

Десният му юмрук се сви и полетя към челюстта на Нюмън. Той ритна назад стола си и скочи. Това му отне един миг. Бранд не успя да го удари. Нюмън стегна лявата си ръка и я стовари в основата на носа му. Бранд политна назад, а очите му се наляха със сълзи от болката. Десният юмрук на Нюмън смаза челюстта му. Този път Бранд направо отхвръкна. Удари се в тезгяха и се свлече в неподвижна купчина. Мъжът, седнал до празния стол на Бранд, понечи да стане. Нюмън стисна рамото му и го натисна надолу.

— Ако си търсите белята, заповядайте. Но имайте предвид, че съм бивша барета. Ще се постарая да не убивам никого, но понякога стават грешки…

„Не ги излъга“ — помисли си Марлър. Преди време Нюмън бе изкарал подготвителния курс на специалните войскови отряди, докато пишеше статия за тях. Негодникът се отпусна под натиска на ръката му, промърмори нещо, но остана на стола. В края на масата се надигна друг от убийците. Нийлд рязко издърпа стола му и го блъсна назад. Удари го с изпъната ръка през лицето и ускори падането му. Мъжът се срути на земята, а главата му силно се блъсна в пода. Нийлд се наведе над неподвижното тяло и опипа пулса на врата му.

— Още диша. Сигурно ще се събуди с главоболие…

Келнерката дотича ужасена. Нюмън извади банкнота от портфейла си и й я подаде.

— Както видяхте, започнаха първи. Това е за щетите. Съжалявам за храната по пода. Надявам се, че приличният бакшиш ще ви помогне да се почувствате по-добре.

— Благодаря ви — каза келнерката, докато гледаше цифрата върху банкнотата. — Те са редовни посетители. Никога не бих повярвала…

— Не ги пускайте повече — посъветва я Нюмън. — В обноските им нещо липсва.

Придружен от Марлър, той излезе през задната врата, прекоси малката градинка и се упъти към колата. Отвъд крайбрежния булевард беснееше североизточният вятър. Високи пенести вълни се надигаха от сивите разбунени води на морето. Бътлър и Нийлд бяха изчезнали през главния вход.

Нюмън вдигна яката на шлифера си и се загледа по булеварда. Странен град беше Олдбърг. Стари, долепени къщи ограждаха отдясно крайбрежната улица, а покривите им се издигаха един над друг. На самия плаж от пясъка се подаваха няколко рудана — с тях изтегляха на сушата малкото останали рибарски лодки, които все още излизаха в морето на Олдбърг.

— На сбиване ли се надяваше, когато избра „Крос Кийс“? — попита Марлър.

— Не точно — отвърна Нюмън, когато седнаха в колата. — Но ми беше интересно да видя дали ще се появят Бранд и хората му — от теб знаех, че именно там си срещнал за пръв път маймуната.

— Появиха се.

— И това е главното. Доулиш току-що направи втория си гаф. Днес изпрати хеликоптера си да ни унищожи в гората. Не успя и прати горилите да ни смажат от бой, та да не посмеем да се върнем повече.