Варлам Шаламов - „Червен кръст“

Животът в лагера е устроен така, че действителна, реална помощ на затворника може да окаже само някой медицински работник. Охраната на труда означава опазване на здравето, а опазването на здравето е опазване на живота. Началникът на лагера и подчинените му надзиратели, началникът на охраната с отряд бойци от конвойната служба, началникът на районния отдел на МВД със следователския си апарат, деецът на нивата на лагерната просвета — началникът на културно-възпитателната част заедно с инспекторите си — лагерното началство е толкова многобройно. На волята на тези хора — добра или зла — е поверено спазването на „режима“. В очите на затворниците всички тези хора са символ на гнет, на принуда. Именно те карат затворника да работи, пазят го дене и ноще да не избяга, гледат да не яде и да не пие повече, отколкото му се полага. Всички тези хора ежедневно, ежечасно повтарят на затворника само едно: „Работи! Давай!“.

И само един човек в целия лагер не казва на затворника тези страшни, омръзнали му, дълбоко мразени в лагера думи. Това е лекарят. Лекарят казва друго: почини си, ти си уморен, утре недей да работиш, болен си. Единствено лекарят не праща затворника в белия зимен мрак, в покрития с лед каменен забой — всеки ден, за много часове. Лекарят е защитник на арестанта според своята длъжност, спасява го от произвола на началството, от прекалено изпълнителните ветерани на лагерната служба.

Много отдавна на стените в бараките на лагерите висяха големи печатни съобщения: „Права и задължения на затворниците“. Имаше много задължения и малко права. „Правото“ да напишеш заявление до началника — само да не са колективни… „Правото“ да изпратиш писмо до роднините си чрез лагерната цензура… „Правото“ на медицинска помощ.

Това последно право беше извънредно важно, макар в много от амбулаториите на мините да лекуваха дизентерията с разтвор на калиев хиперманганат и със същия разтвор, само че по-гъст, мажеха гнойните рани и измръзванията.

Лекарят може официално да освободи човек от работа, да го запише в книгата; може да го изпрати в болницата, да го прехвърли в някой „оздравителен пункт“, да му увеличи дажбата. И, което е най-важното в един „трудов“ лагер — лекарят е този, който определя „трудовата категория“, степента на трудоспособност, според която се определя нормата. Лекарят може дори да те предложи за освобождаване — по инвалидност, по прочутия член 458. Никой не може да накара да работи освободения по болест — в тези си действия лекарят не се контролира от никого. Това могат да сторят само лекари от по-висок ранг. В медицинската си дейност лекарят не се подчинява никому.

Освен това не трябва да се забравя, че лекарят е този, който е длъжен да контролира количеството на продуктите за „казана“, също и качеството на приготвената храна.

Единственият защитник на лагериста, негов реален защитник е лагерният лекар. Властта му е много голяма, понеже никой от лагерното началство не е в състояние да контролира действията на специалиста. Ако той прави невярно, недобросъвестно заключение, това би могъл да определи единствено друг медицински работник с по-висок или същия ранг — също специалист. Началниците на лагерите почти винаги бяха във вражда с медицинския си персонал — самата работа ги противопоставяше. Началникът искаше групата „ВО“ (временно освободени от работа поради болест) да е по-малка, да може повече хора да излязат на обектите. А лекарят виждаше, че тук границата между „доброто и злото“ отдавна е премината, че хората, отиващи на работа, са болни, уморени, изтощени и имат право да бъдат освободени от работа — и че са много повече, отколкото си представяше началството.

Ако лекарят имаше достатъчно твърд характер, той можеше да се наложи и хората да бъдат освободени от работа. Без разрешението на лекаря нито един началник на лагер не би посмял да изпрати хората на работа.

Лекарят можеше да спаси арестанта от тежък физически труд — всички затворници бяха разпределени в различни „категории труд“ — сякаш бяха коне. Тези трудови групи — те можеха да бъдат четири, три, пет — се наричаха „трудови категории“, макар този израз да приличаше на дошъл от философския речник. Това бе една от шегите, от гримасите на живота.

Да се даде „лека“ категория труд често пъти означаваше да се спаси живота на човека. Най-тежкото бе това, че хората, в стремежа си да получат категория за лек труд, се опитваха да излъжат лекаря, а в действителност бяха болни много по-сериозно, отколкото самите те предполагаха.