Варлам Шаламов: Кръстът

Слепият свещеник вървеше през двора и напипваше с крака тясната дъска като корабен трап, просната върху земята. Вървеше бавно, почти без да се препъва, без да стъпва накриво, закачайки дървената си пътечка с квадратните носове на огромните износени ботуши, останали от сина му. В двете ръце носеше кофи с топла храна за козите си, затворени в ниска, тъмна барачка. Козите бяха три: Машка, Ела и Тоня — имената им бяха избрани умело, да са с различни съгласни звуци. Обикновено на повикването му отговаряше само козата, която чуеше своето име; а сутрин, когато им носеше храна, животните блееха безразборно, като се надпреварваха да провират муцуните си в пролуката на вратата. Половин час преди това слепият свещеник ги издояваше в един голям съд и отнасяше у дома млякото, от което се издигаше пара. Често бъркаше с доенето в тази вечна своя тъмнина — тънката струя мляко падаше покрай съда безшумно; козите тревожно поглеждаха към собственото си мляко, издоено направо на земята. А може и да не се оглеждаха.

Той грешеше често не само защото беше сляп. Не по-малко му пречеха размислите и докато стискаше равномерно с топлата си длан хладното виме на козата, забравяше за себе си и за своята работа, погълнат от мисли за семейството.

Беше ослепял наскоро след смъртта на своя син — червеноармеец в химическа рота, убит на Северния фронт. Глаукомата, „жълтата вода“, рязко се бе изострила и свещеникът загуби зрението си. Той имаше и други деца — още двама сина и две дъщери, но този, средният, му беше любимец и сякаш единствен.

Козите, грижите за тях, храненето, чистенето, доенето — всичко това слепецът вършеше сам — и тази безнадеждна, никому ненужна работа бе начин да се утвърди в живота: слепият беше свикнал да изхранва голямото си семейство, да има своя работа и свое място в този живот, от никого да не зависи — нито от обществото, нито от собствените си деца. Беше наредил на жена си редовно да води разходите по козите и да записва приходите, които получаваха от продажбата на козето мляко през лятото. В града го купуваха много — смяташе се за особено полезно при туберкулоза. Медицинската стойност на това мнение не беше голяма, не повече, отколкото прочутите порциони от: месото на черни кутрета, които някой бил препоръчал за болните от туберкулоза. Слепият и жена му пиеха по една-две чаши мляко на ден и свещеникът настояваше цената на тези чаши също да бъде записвана. Още през първото лято стана ясно, че изхранването на козите струва много по-скъпо от продаденото мляко, а и данъците за „дребните животни“ не бяха никак дребни, но жената на свещеника скри истината от мъжа си и го увери, че козите носят доход. И слепият свещеник благодари на Бога, че беше намерил в себе си сили поне малко да помогне на жена си.

На жена му, на която до 1928 година всички казваха „попадия“, през 1929 година престанаха да й викат така — църквите в града почти до една бяха взривени, а „студената“ катедрала, в която на времето се е молил Иван Грозни, бе превърната в музей. Жена му някога беше толкова едра, дебела, че собственият й син плачеше и повтаряше: „Не искам да излизам с теб, срам ме е. Виж каква си шишкава.“ Тя отдавна вече не беше пълна, но огромното й тяло беше като на човек, болен от сърце. Едва се движеше из стаята, с мъка стигаше от печката в кухнята до прозореца в стаята. Отначало свещеникът я молеше да му почете нещо, но все не й оставаше време — винаги имаше да прави хиляди неща по домакинството, трябваше да готви — за тях си и за козите. Жената на свещеника не ходеше по магазините — малкото си покупки възлагаше на съседските деца, на които сипваше по чаша мляко или им даваше по някое шекерче.

Пред огнището имаше един казан — „чугун“, както му казват на Север. Още през първата година след женитбата им от горния му край се беше отчупило едно парче. Врялата храна за козите изтичаше оттам, тръгваше по полицата пред огнището и капеше на пода. До казана имаше малко гърне с каша — обедът на свещеника и жена му, — на хората им трябваше много по-малко, отколкото на животните.

Но все пак нещо им трябваше и на тях.

Работата не беше много, но жената се движеше из стаята прекалено бавно, като се държеше за мебелите, и в края на деня се изморяваше толкова много, че не можеше да намери сили за четене. И тя заспиваше, а свещеникът се сърдеше. Той спеше много малко, макар да се насилваше да спи. Когато един ден вторият му син си беше дошъл в отпуск и, огорчен от безнадеждното състояние на баща си, го бе попитал развълнувано: