Варлам Шаламов - „Червен кръст“

Лекарят можеше да освободи от работа, можеше да изпрати в болница и дори да „актира“, т.е. да състави акт за инвалидност, и тогава затворникът трябваше да бъде извозен на „континента“. Наистина, мястото в болницата и актирането в медицинската комисия не зависеше от лекаря, който издаваше талона, но нали най-важното беше да се тръгне по този път.

Всичко това и още много други неща — по-дребни, ежедневни — бе прекрасно разбрано и взето под внимание от апашите. В кодекса на апашкия морал бе въведено специално отношение към лекарите. Заедно със „затворническата дажба“ и „крадеца-джентълмен“ в лагерния и затворническия свят се закрепи и легендата за „Червения кръст“.

„Червеният кръст“ е апашки термин и аз всеки път заставам нащрек, когато го чувам.

Апашите демонстративно показваха уважението си към медицинските работници, обещаваха им всяческа подкрепа, откроявайки лекарите от необятния свят на „балъците“ и „леваците“.

Беше съчинена легенда — и до днес я разправят в лагерите — как някакви дребни апашорчета обрали един лекар и как солидните престъпници намерили откраднатото и го върнали с извинения на лекаря. Досущ като в „Часовникът на Едуард Ерио“.

Нещо повече — наистина не грабеха лекарите, стараеха се да не ги грабят. Правеха им подаръци — в предмети, в пари, — ако това бяха волнонаемни лекари. Молеха ги и ги заплашваха, че ще ги убият, ако бяха лекари-затворници. Не спираха да хвалят лекарите, които им помагаха.

Да държиш „на въдицата“ някой лекар — това е мечта за всяка апашка компания. Апашът може да бъде груб и дързък с който и да е началник (той дори е длъжен при определени обстоятелства да демонстрира този свой „дух“ възможно най-ярко), но пред лекаря апашът се подмилква, често пъти дори се унижава пред него и никога не ще позволи груба дума по отношение на лекаря — докато не се увери, че не му вярват, че никой няма намерение да изпълнява наглите му искания.

Сиреч, нито един медицински работник не трябва да се безпокои за съдбата си в лагера — апашите щели да му помагат материално и морално: материалната помощ означаваше крадени „парцали“, „гащи“, а моралната — апашът щеше да удостои лекаря с честта да говори с него, да го посещава и да е благоразположен към него.

От лекаря се искаше малко — вместо болния балък, изтощен от непосилен труд, безсъние и побои, да вкара в болницата някой як педераст — убиец и изнудван. Да го вкара в болницата и да го държи там, докато той не пожелае да се изпише.

Искаше се малко: редовно да освобождава апашите от работа, за да могат да си поклатят краката.

Да изпраща апашите с медицински направления за други болници, ако това им дотрябва за някакви си техни, „висши“ цели.

Да прикрива апашите-симуланти, а те всичките са симуланти и мошеници, с вечните си изкуствено разранени трофични язви по пищялите и бедрата, с леки, ала впечатляващи прорезни рани на корема и т.н.

Да черпи апашите с „прахчета“, „кодеинче“ и „кофеинче“, заделяйки целия запас от наркотични средства и спиртни разтвори за „благодетелите“ си.

Години наред приемах етапи в една голяма лагерна болница — сто процента от симулантите, пристигнали по лекарско предписание, бяха апаши. Те или подкупваха местния лекар, или го заплашваха — и той им съчиняваше фалшив медицински документ.

Често пъти ставаше и така, че местният лекар или местният началник на лагера в желанието си да се отърват от омръзналия им и опасен елемент в „домакинството“ си, изпращаха апашите в болницата, надявайки се, че дори да не изчезнат завинаги, то поне за известно време те ще могат да си починат от тях.

Ако лекарят е бил подкупен — това е лошо, много лошо. Но ако е бил сплашен — той може да бъде извинен, понеже заплахите на апашите не са празни приказки. В медицинския пункт на мина „Спокойний“, където имаше много криминални, командировали от болницата младия лекар и, което беше по-важно, младия арестант Суровой, наскоро завършил Московския медицински институт.

Приятелите му го карали да се откаже, според тях по-добре било да отиде на обща работа, но да не заема явно опасната длъжност. Суровой бил попаднал в болницата от обща работа — страхувал се да се върне пак там и се съгласил да замине за златната мина и да работи по специалността си. Началството го инструктирало, ала не му дало съвет как да се държи. Категорично му забранили да изпраща от мината здрави апаши. Месец по-късно той бил убит направо по време на прием — на тялото му имало петдесет и две рани от нож.