Колин Форбис - Огнен кръст

— Май разбирам защо е толкова важно.

— Видели са ни пред скритата в гората оръжейна фабрика. Нещо тайно и съдбоносно за Доулиш се върши там. Той почти излезе от прикритието си.

— Значи ще разгледам местенцето още веднъж, но по-отблизо.

— Ние ще го разгледаме по-късно — каза Нюмън и потегли. Зави по главната улица и скоро излезе от града. — Сега се връщаме в Лондон.

— Предпочитам да го свърша сам — настоя Марлър.

— Нека Туийд реши това. Най-важното в момента е да говорим с него, да му докладваме в подробности за случилото се. Може да съвпадне с част от информацията, събрана в тази пълна с мозък глава. И не забравяй лисицата в багажника. Трупът няма да издържи вечно, а аз искам експерти да анализират онова, което я е убило…

През същия ден Изабел Томас беше в Бордо и мислеше за Нюмън, седнала зад волана на колата си. Намали скоростта, когато наближи апартамента на майка си, и внимателно огледа паркираните коли. Искаше да се убеди, че никой не чака в тях.

Беше пренебрегнала изричното предупреждение на Нюмън да не доближава до Бордо и си представяше реакцията на англичанина. Сигурно щеше да побеснее, ако разбереше колко несъществена е причината й да поеме този риск. В апартамента бе забравила брошката си, безценната брошка, подарена й от нейния мъртъв годеник, от Жозеф.

Бедният Жозеф. Беше се самоубил, скачайки с тежести на краката в дълбоките води на река Жиронда, само защото бе убеден, че е сакат, инвалид с уродливи, деформирани от висенето в кладенеца на Дьо Форж пръсти.

„Бих убила Дьо Форж — мислеше си тя. — Бавно… мъчително.“ Знаеше, че Жозеф бе спестявал половин година от заплатата си, за да й купи тази брошка. Тя й беше единственият спомен от мъжа, с който бе възнамерявала да прекара остатъка от живота си. Огледа се за последен път, зави в алеята към малкия вътрешен двор и паркира колата там. Точно както беше постъпил Нюмън. Щеше да я направи на нищо, ако научеше, че се е върнала в града.

Отключи задната врата, безшумно се вмъкна във входа, затвори и отново заключи. Сградата беше ужасяващо тиха, докато се изкачваше по стълбите. Спря пред апартамента. Преди да пъхне ключа, долепи ухо до вратата и се ослуша. Дали не я чакаха вътре?

Извади малко фенерче от чантата си, прикри с длан светлината и го насочи към ключалката. Не личеше някой да си е играл с нея. „Плаша се от призраци“ — помисли си тя. Отвори добре смазаната врата, затвори я внимателно след себе си и сложи веригата. Сега беше в безопасност.

Облегна се на вратата, за да си отдъхне от напрежението. Отметна буйните си червени коси назад над дългото до коленете зелено палто, което я бранеше от хапещия студ. Имаше чувството, че е влязла в морга. „Аналогията не е от приятните — помисли си. — Я се стегни!“

Без да пали лампите, влезе в мрачната стая, чиито прозорци гледаха към улицата един етаж по-ниско. Беше още следобед, а навън вече се стъмваше. Небето приличаше на оловно покривало, притиснало западащия град. Проклет ноември.

Изабел изучаваше с поглед улицата. Погледна към входа, където се бяха крили преследвачите последния път. Не видя никого. Температурата отвън бе близо до нулата. Някаква жена забързано се връщаше от покупки, приведена напред, сгушена в дрехите си, хванала по един найлонов плик в ръцете си. Други хора не се виждаха. Да, бе успяла да мине незабелязана.

Прекоси хола, влезе в спалнята си и запали лампата, след като дръпна завесите. Трябваше й само минута, за да намери брошката под бельото, подредено в едно от чекмеджетата.

Загърна я в чифт бикини и в същия момент забеляза, че вратата към хола е леко открехната. В другата стая завесите не бяха дръпнати. Опасявайки се, че светлината може да бъде забелязана отвън, тя прибра брошката в джоба си, бързо излезе от спалнята и угаси лампата.

Облегна се на вратата и изчака очите й да привикнат към мрака. Наистина трябваше да вземе някакво оръжие със себе си. Помисли малко и се отправи към банята. Грабна от стъкления рафт флакон с лак за коса, свали капачката и го пъхна в джоба си, поуспокоена, че няма повече работа в апартамента. Предупреждението на Нюмън още звучеше в ушите й.

Тъкмо приближаваше входната врата, когато на нея се почука. Изабел замръзна на мястото си. Майка й не беше близка със съседите, не разговаряше с никого от блока. Почука се втори път по-силно, по-настоятелно. Тя стегна мускулите си и пое дълбоко въздух.

— Кой е?

— Водопроводчикът. Един от радиаторите ви е протекъл, в апартамента под вас капе.