Колин Форбис - Огнен кръст

Ноември. Пола Грей бягаше, за да спаси живота си. Под бурното небе на Сафък в Англия тя тичаше през лепкавото плато към гъстата зелена горичка в края му. Воят на вятъра, духащ откъм морето, не успяваше да заглуши лая на кучетата, изстрелите на мъжете, които я преследваха. Погледна през рамото си. Приятелката й Карин Роузуотър едва се справяше с предателската почва под краката си и беше останала назад. Пола се замисли дали да се върне и да й помогне, но настървените преследвачи вече ги догонваха.

— Бягай към дърветата, Карин — изкрещя тя. Засилващият се вятър отнесе думите й. Продължи да тича ужасена, останала без дъх, смазана от умора. Скоро черните стволове на боровете я приютиха. Тя продължи навътре сред дърветата. Беше облечена с дънки и яке. Лаят на кучетата непрекъснато се усилваше. Пола не виждаше никакъв изход.

А изход трябваше да намери. Скрита сред боровете, тя погледна към върха на едно гигантско дърво, проточило клоните си като ръце, които се опитват да я сграбчат. Дънките й бяха пъхнати в кожени ботуши с дебели гумени подметки. Хвана се за един нисък клон и се закатери нагоре, като се опитваше да се движи бързо. Малко преди това бе прекосила някакъв поток и сега прогизналите й ботуши тежаха. Катереше се и благодареше на Бога, че е слаба и подвижна.

Близо до върха на дървото, който се издигаше над останалите, Пола спря, обхвана с крака един клон и облегна гръб на ствола, докато успокои дишането си. Короната на дървото почти напълно я скриваше от земята. Вече се смрачаваше. Пола вдигна поглед към реката отвъд блатото и с ужас забеляза Карин, която тичаше през голото поле към някаква малка лодка на брега. Чу звук отдолу и погледна, скована от страх.

Едно голямо куче, освободено от веригата си, душеше земята около бора. Тя чакаше всеки момент да вдигне муцуната си и да проследи пътя й нагоре по дървото. Появиха се двама от преследвачите — високи мъже с лица, скрити от вълнени маски с дупки за очите. Носеха маскировъчни якета и високи военни обувки. И двамата държаха пушки.

Пола внимателно извади от сака си автоматичния броунинг, калибър 32. Чуха се стъпките на други мъже, които се приближаваха през храстите. Ставаха прекалено много. Но кучето сякаш бе загубило следата и сега обикаляше в кръг около дървото. Пола се сети за потока, през който беше минала. Двамата мъже се отдалечиха и тя въздъхна с облекчение.

Без да става от клона, Пола изпъна тялото си и погледна към Олдбърг — странния град до морето. Мракът вече покриваше скупчените му покриви. Успя да зърне ивица море и белите гребени на вълните, преди безлунната нощ да погълне и тях.

„Къде ли е Карин?“ — помисли си. Сякаш в отговор на въпроса й пронизителен писък разцепи тишината на блатата. Дойде от мястото, където беше лодката. Писъкът заглъхна изведнъж. Новата тишина й се стори кошмарна. Господи, бяха ли заловили Карин? Какво са направили с нея?

Трепереща от студ, тя закопча якето догоре и погледна светещите стрелки на часовника си. Пет и половина. Опитът я бе научил, че трябва да изчака в скривалището си. Преследвачите знаеха, че жените са две. А тя все още чуваше лая на кучетата.

Краката започваха да я болят — резултат от отчаяната надпревара през блатата и усилието да стои неподвижна на дървото. Бодливите клонки я удряха през лицето, брулени от вятъра. Изчака да стане шест и половина и измъкна от джоба на якето си малък радиотелефон. През последните четиридесет и пет минути не бе чула никакъв звук от преследвачите. Скована от студ, набра номера на щаба на Тайната разузнавателна служба в Парк Кресънт.

Робърт Нюмън, световноизвестен задграничен кореспондент, седеше зад волана на своя „Мерцедес 280 Е“. Караше бързо по осветеното от фаровете шосе А1094, при завоя за главната улица на Олдбърг леко намали. По случайност се бе обадил в Парк Кресънт точно когато бяха приели съобщението на Пола.

До него седеше Марлър — слаб, стегнат и дребен мъж, най-добрият стрелец в Западна Европа. На скута си държеше своята карабина „Армалайт“. На задната седалка беше Хари Бътлър — прехвърлил тридесетте, гладко избръснат строен човек, който никога не говореше повече от необходимото. До него седеше елегантно облеченият му по-млад партньор Пийт Нийлд, по-слаб и с тънък черен мустак.