Колин Форбис - Огнен кръст

Следващата вечер беше много студена в Бордо — стария пристанищен град, разположен на брега на река Гарона. В бар „Маями“ Френсис Кари погледна часовника си. Беше десет и половина. Скоро смяната му щеше да свърши и той щеше да тръгне към евтиния си апартамент.

Беше започнал работа в бара след някои проучвания, които бе направил. Избра го пред няколко други подобни заведения. Барът беше винаги пълен, а той беше чул, че го посещават офицери от френската армия.

В този час — а вероятно и заради времето — голямата зала на бара беше претъпкана. Нямаше нито един свободен стол или маса, много хора стояха прави с чашите си в ръце. Шумът, който вдигаха французите с приказките и шегите си, беше оглушителен. Кари, слаб мъж, още ненавършил тридесет, с тъмна коса и светло лице, бършеше чашите за новодошлите и същевременно се опитваше да се справи с два проблема.

Беше си намерил приятелка — французойка на име Изабел Томас. Тя работеше в някаква рекламна агенция, имаше златисто червена коса, бяла кожа на лицето и отлична фигура, която винаги подчертаваше. Изглеждаше много влюбена в него, а не това бе искал той, когато я избра като добро прикритие. Френсис я чакаше всеки момент да влезе и да поиска да излязат заедно за вечеря. А предпочиташе да не я вижда сега.

Когато тази сутрин след дълго пазаруване той се върна в скромния си апартамент на улица „Жорж Бонак“, откри следи от внимателно претърсване. Малкият радиопредавател, който използваше за съобщенията до Парк Кресънт, беше скрит на дъното на стар очукан куфар, поставен върху гардероба — една огромна мебел, която плачеше за музея. Преди да тръгне за супермаркета в съвсем новия търговски център „Мериадек“, беше прикрепил малко косъмче към куфара. Когато се върна, не успя веднага да отвори вратата. Започна да подозира нещо нередно.

По-внимателната проверка на апартамента потвърди опасенията му. Косъмът беше изчезнал. Първо си помисли, че мадам Арго — старата жена с подличко лице, която държеше пансиона, не е устояла на любопитството си. Но Арго беше ниска и дебела. А куфарът беше пъхнат назад, почти до стената, и дори Кари въпреки високия си ръст трябваше да се качва на стол, за да го достигне.

Сега се чудеше дали не трябваше още сутринта да събере багажа си, да напусне пансиона и да се премести в друга част на големия град. На това го бяха учили и в Тайната служба.

Абсолютно никога не поемай излишен риск на враждебна територия. При поява на опасност незабавно действай за отстраняването й…

Не беше ли станало прекалено късно? Като продължаваше бързо да подсушава чашите, отново огледа претъпканото помещение. И дали беше постъпил правилно, когато се бе доверил на Изабел и я бе помолил да изпрати съобщение, ако с него се случи нещо? „Ако изведнъж изчезна и не ти се обадя.“

Влязоха двама лейтенанти от армията, дойдоха направо на бара и си поръчаха. Сервира им, те платиха, отпиха от чашите си и продължиха да разговарят.

— Скоро ще бъдем в Париж, Антон. Казват, че жените там са нещо страшно!

— Париж? За отпуск ли говориш? Там нямаме друга работа.

— Значи не знаеш? Е, назначен съм в един специален отряд. Но по-добре забрави какво ти казах.

Офицерът се обърна и изгледа Кари. Барманът бършеше плота с чиста кърпа.

— Не съм те виждал преди — каза лейтенантът.

— Нова работа — отвърна спокойно Кари. — Приятелката ми смени жилището си и аз се преместих, за да съм близо до нея.

— Бас държа, че ще си много близо до нея тази нощ.

Офицерът се усмихна похотливо, довърши питието си и излезе с колегата си.

„Това споменаване на Париж е интересно — помисли си Кари. — Ще го включа в следващия си доклад.“

Замръзна на мястото си, когато видя Изабел да си пробива път през, тълпата с широка усмивка на плътните червени устни. Един дебелак на бара се оригна и Кари се насили да скрие отвращението си. Смесената миризма на чесън и мастика го блъсна в стомаха. Беше забравил френските миризми през годините, прекарани в Англия. Изабел седна на едно високо столче и той й наля чаша перно.

— Скоро ли ще се освободиш? — попита нетърпеливо тя. — Знам един малък ресторант с разкошна храна.

— Плати си пиенето, шефът ни гледа. После ще ти върна парите.

— Не е необходимо. Ще платиш вечерята. Заповядай.

В другия край на тезгяха главният барман, нисък и дебел мъж с мазна коса, дълги мустаци и корем, който силно издуваше престилката, видя парите и кимна с одобрение. В неговия бар персоналът не черпеше дори гаджетата си.