Карл Май - Кюрдският кръст

— Ти си побъркан, ефенди, десет пъти побъркан сто пъти побъркан и никой не може да те изцери, ако си останеш на намерението. Вдовица ли искаш да направиш моята жена и сираци децата ми? Трябва ли и твоите жени и деца да се задушат в талази от сълзи и се удавят във водите на горестта? Ако настояваш да следваме и по-нататък тази река на нещастието, след късо време ще бъдем погребани в търбусите на лешояди, чакали и хиени.

— Аз нямам много жени, нито деца — обясних на говорещия. — Така че за мен няма кой да тъжи.

— Аллахи, валлахи, таллахи! Ако теб няма кой да те оплаче, то това хич не е причина да допусна моята душа да отлети и да бъде оплаквана! Знаеш, че съм дързък мъж, ама да тръгна към тия кюрди, е все едно да се втурна направо в пастта на сигурната смърт.

— Тогава остани, бъзливецо! — извика гневно моят дребен, мил хаджи Халеф Омар. — Ти си син на страха и внук на малодушието. Наричаш се дързък, ала сърцето ти се кандилка от ужас в тялото, когато понечим да се отклоним и на крачка от широкия друм. Беше ни присаден за да ни закриляш, а пък тракаш зъби от уплах, колчем мернеш някоя чужда кремъклийка. Засрами се! Хайде, сихди да си продължим ездата и да оставим тук тоя дядо на страхливостта!

В Кернук бях с Халеф гост на мютесарифа, който се отнесе много радушно с нас и на тръгване ни натрапи един гаваз. Аз нямах никакво желание, наистина да се ангажирам с един такъв «закрилник», защото никога не пътувам като някои други и предварително знаех, че ще имам задачата да бъда закрилник на нашия закрилник но мютесарифът заяви, че без гавазин съм изгубен при кюрдите. Той дълго настояваше, докато накрая казах «да» само за да не се покажа неблагодарен.

Каквото бях предвидил, стана. Касем, така се казваше гавазът, се прояви като страхлив човек, който при това едва се оправяше в Кюрдистан. Ако не говорех така добре наречията заса и курманджи, щеше да се наложи да се откажем от по-нататъшната си езда. За щастие придружителят ни притежаваше едно качество което компенсираше споменатите недостатъци. Той имаше добро сърце и приемаше толкова спокойно усмихнат упреците, с които моят хаджия го обсипваше от време на време, сякаш не се отнасяха за него.

От Керкук бяхме отишли в Сюлейманийе, оттам яздихме до Ревандуз и сега възнамерявахме да се прехвърлим на персийска територия, за да отидем до езерото Урмия. Нашият гаваз ни предложи да яздим за тази цел покрай Сави, главния ръкав на Бююкзаб. Но тъй като това бе обиколен път, аз настоях да следваме малката рекичка Зидака, която по-бързо щеше да ни преведе през границата. Касем обаче се възпротиви, защото се страхуваше от кюрдите кхоснаф, които по онова време се бяха установили край бреговете на Зидака. Вярно тези кюрди се ползват с лошата слава на големи фанатици и разбойници, но понеже всички неуседнали кюрди са повече или по-малко такива, смятах намерението си за правилно и това бе причината да чуя от него цитираната в началото реч. Хаджи Халеф, както споменах, бе съгласен с мен. Той му изтъкна неговата страхливост и насочи коня си надясно — в тази посока течеше Зидака. Аз сторих същото и ето как гавазът волю-неволю трябваше да ни последва, но не и без да надигне протеста:

— Вие ще търчите към гибелта си, ако не се вслушате в моя глас. Аз познавам разбойниците кхоснаф. Те дори помежду си живеят във вечно кръвно отмъщение. Делят се на две подразделения — мир махмадли и мир юсуфи, първото от които пасе стадата си отляво на реката а второто — отдясно. Двете племена живеят в постоянна вражда. Но когато се касае да убият някой чужденец за грабеж, те се държат наедно. Обръщайте, обръщайте конете, защото при тях цялата ми власт не важи!

— Не говори за властта си! — изсмя се Халеф — Властта на твоя мютесариф не се простира над дивите кюрди. Те не се боят дори от падишаха. Каква власт претендираш значи да притежаваш? Та на теб не се подчиняват даже в Керкук. Твоята воля е като тази на комара, когото мога да издухам с дъха си надалеч от мен.

Аз търпях Касем като безполезна висулка и си мълчах, когато Халеф се дърлеше с него. Затова и сега не се обаждах. Бедният дявол и бездруго не можеше да бъде по-различен от това, което си беше.

Бяхме напуснали Реваднуз рано сутринта, а сега беше вече следобед. Докато следвахме рекичката, не мислете, че яздехме по утъпкан път. Такъв нямаше. Нашите коне вървяха повече по чакъла, останал по двата бряга от пролетното прииждане на водата. Непосредствено с него граничеше гъста дъбова гора, изкачваща се стръмно по височините от двете страни. Ездата беше напрегната за животните, но по-късно долината на реката се разшири. Тук растеше сочна ливадна трева, по която конете вървяха на по-меко. Тук и там между гората и водата се срещаше някой храсталак, през който трябваше да се провираме.