Карл Май - Кюрдският кръст

— Трябва да отнесем мъртвите коне, да им снемем сбруята.

— За тая работа можете да се върнете по-късно. Омитайте се! Виж, пушката ми е готова за стрелба, само отброй пет минути! После тя със сигурност ще загърми!

Насочих цевта към него и хаджи Халеф последва примера ми. Страхът от карабината оказа очакваното въздействие. Кюрдите ми метнаха люти погледи, наистина, но не се осмелиха да се възпротивят. Прошепнаха си някакви тихи забележки и се измъкнаха — едни на коне, други пеша. Когато стигнаха при храсталака, от който бяха дошли, предводителят на мир махмалли се обърна, размаха заканително пушката си и се провикна:

— Кух’ис соре. Бавезе зер маран [7] Кръвта е червена. Пази се от змии. .

Това бе непредпазливост от негова страна, защото по тоя начин издаде, че има намерение тайно да ни последва, за да си отмъсти. Ние знаехме следователно, че трябва да бъдем нащрек. Вярно, бяхме застреляли само няколко животни, но беше сигурно, че ефектът щеше да си е пак същият.

Когато мир махмалли изчезнаха, Хаджи Халеф Омар прихна във весел смях и заговори:

— Там се изгубиха те, дванайсетимата герои, които отстъпиха пред двама мъже! Няма ли да се срамуват от това, сихди, те и всички техни бъдещи внуци? Ама ние не им се махнахме от пътя. Победихме ги само чрез страха от твоята пушка. Лошо ни се пишеше, ако онзи воин не беше обърнал внимание на своя предводител върху карабината ти.

— Не по-лошо, но навярно щеше да коства човешка кръв. Докато кюрдите стояха открито пред нас, нямаше защо да се боим от тях. Сега обаче те ще се промъкват като «змии» към нас, а това е далеч по-опасно.

— Аз по-скоро мисля, че ще ни издебнат от пусия, когато продължим ездата. Май ще минаваме през тяхната територия.

— Наистина ли мислиш, че съм в състояние да продължа пътя от тази страна? Досега смятах, че по-добре ме познаваш. Тук живеят мир махмалли, а отсреща мир юсуфи, към чието племе, както изглежда, принадлежи тази Фатима Мариях. Понеже й оказахме такава услуга, със сигурност следва да се очаква, че нейните съплеменници ще ни посрещнат приятелски и в случай на нужда ще ни защитят от мир махмалли. Така че да минем сега през водата.

Като казах това, се огледах за нашия гавазин. Той никакъв не се виждаше. Поехме обратно и аз го намерих само след като потърсих дирята му в тревата. Обладан от страх, човекът бе отвел коня си между храстите, вързал го там и пропълзял дълбоко в един храсталак.

— Махнаха ли се ония? — попита Касем, когато го изтеглих за краката. — Ти си жив, ефенди! Значи не са те умъртвили?

— Напротив! Убиха ме.

— Ама… ама, нали стоиш тук пред мен!

— Това е само моят дух, който ще те преследва за дързостта, с която ни закриляше.

— А моят дух ще те яха по десет-дванайсет пъти на всеки час, дядо и прадядо на страхливостта — пригласи Хаджи Халеф. — Защо остана? Защо се скри?

— Единствено от съображение към вас. Кюрдите мразят гавазите на султана. Ако ме бяха видели при вас, със сигурност нямаше да си тръгнете с читава кожа.

— И твоят мютесариф те даде, за наша закрила? Аллах да го преобрази за тая уйдурма в обърнат наопаки таралеж, с бодлите навътре, та да боде душата си и трови на всички ви живота! Че кой разумен човек върши тъкмо обратното на това, с което може да постигне целта си? След завършване на пътешествието ще накарам да ви заковат по на някоя дъска и да ви показват за джумбуш.

Халеф направи презрително движение с ръка и ме последва, когато се отправих към реката. Тя беше тук плитка, така че кюрдката лесно бе минала отвъд. Тя впрочем вече не се виждаше.

Когато стигнахме оттатък, започнахме да яздим по брега нагоре срещу течението, но не се придържахме близо до водата. Мир махмалли можеше да са се скрили отсреща и да стрелят по нас.

Яздехме по края на долинното дъно — между дърветата в окрайнината на гората, чиито стволове донейде ни прикриваха.

Тази предпазливост се оказа оправдана, защото не бяхме стигнали кой знае колко далеч, когато от отвъдните храсти отекна изстрел, но без да улучи някого от нас. Няколко мига по-късно чух зад мен да изгърмява втори. Обърнах се бързо и видях гаваза — за да може да се прицели по-спокойно, беше слязъл и застанал до коня — да свежда току-що изстреляната кремъклийка. От другата страна на реката кюрдите надигнаха яростен крясък. Бързо, за да изпревари думите ми, той извика:

— Застрелях го, ефенди! Мярнах го да стои между два храста и да гърми по нас. Тогава му пратих моя куршум и го видях да се строполява.