Колин Форбис - Огнен кръст

— Какво има? — попита Нюмън, надвиквайки вятъра.

— Погледни. Тя тичаше към тази лодка. Празна е.

— Чула си писък — тихо й напомни той. — Не искам да предполагам най-лошото, но мисля, че ще е най-добре да претърсим мястото на дневна светлина.

— Слизам долу — отвърна упорито тя и се спусна към обраслия с трева бряг на реката, преди Нюмън да успее да я задържи. Той погледна назад. Марлър беше приклекнал над пътеката с готовата за стрелба „Армалайт“ и внимателно оглеждаше цялата местност. На достатъчно голямо разстояние един от друг бяха застанали Бътлър и Нийлд, също приклекнали.

„Не могат да ни изненадат в гръб“ — помисли си Нюмън и се спусна след Пола.

— Нищо не разбирам — каза тя сякаш на себе си. Оглеждаше празната лодка на светлината на фенерчето. Нюмън застана до нея и проучи брега наоколо. На няколко метра от тях малко поточе се вливаше в реката.

— Върви при Хари и Пийт — каза мрачно той. — Кажи на Марлър да дойде тук.

— Каквото и да е, аз трябва да го видя. Достатъчно голяма съм. Е, казвай!

Нюмън угаси фенерчето и го пъхна в джоба на якето си. Сви ръце около устата си и извика на Марлър:

— Остави Хари и Пийт по местата им. Ти бързо слез при нас.

— За Бога, кажи ми…

Пола сграбчи ръкава му, но той не й обърна внимание, докато Марлър не се приближи. Марлър както винаги беше спокоен и уверен.

— Нещо е изскочило? Мога ли да си позволя да попитам какво?

— Ела с мен. Ти стой тук, Пола.

Включи фенерчето си и тръгна бавно покрай блатото към поточето. Марлър го следваше отблизо, а Пола крачеше след него. Нюмън спря, погледна я, поклати глава с примирение и отново насочи лъча светлина.

На самия бряг на поточето се виждаха останките от гребна лодка. Беше почти изгнила и полузаровена в зеленикавата тиня. Здрави бяха само ребрата й и напомняха на скелета на някакво праисторическо животно. Някой съвсем скоро беше накъсал тръстика и я беше хвърлил върху останките. Нюмън задържа лъча неподвижен. Пола конвулсивно си пое въздух, но се овладя. До най-близкото ребро се подаваха чифт спортни обувки с насочени нагоре върхове. Нюмън знаеше, че в обувките има чифт крака.

Марлър му подаде пушката си и пристъпи напред. С ръце разчисти тръстиките. Лъчът освети глава с гъста черна коса и бяло, втренчено нагоре, лице на петна с език, подаващ се от полуотворената уста. Марлър продължи да изхвърля тръстиката и под нея се показа тялото, облечено в тъмносиньо яке. В този момент равновесието на лодката се наруши и трупът зловещо политна напред. Тялото се претърколи като живо и спря по гръб, проснато върху мокрите тръстики. Пола преглътна писъка си. Марлър се наведе над фигурата на момичето.

— Това е Карин — прошепна Пола. — Мъртва е, нали?

— Опасявам се, че е така — тихо отвърна Марлър. После промърмори на себе си: — По-мъртва не може да бъде.

— Как е… — започна Пола.

— Удушена е — отговори Марлър.

Фенерчето освети изранената и охлузена кожа на шията й. Изплезеният език покриваше долната й устна. Нюмън прегърна Пола и я избута обратно нагоре към пътеката.

— Ще се върнем при колата. Трябва да се обадя по телефона на полицията.

— Забрави, че имам радиотелефон. — Пола го извади изпод якето си и го подаде на Нюмън. Той стоеше неподвижен, втренчил поглед надолу, където Марлър чистеше дрехите си, разбрал, че не може да направи нищо повече.

— Добре, ще се обадя оттук — каза Нюмън и пое телефона.

— Знаеш ли номера?

— Да. На идване го проверих в указателя. Ти беше споменала за писъка, който си чула, в обаждането си в Парк Кресънт. Предположих, че може да се е случило нещо подобно.

Изтегли антената и натисна бутоните. След близо минута сержантът вдигна слушалката.

— Искам да съобщя за извършено убийство. Мястото е…

— Струва ми се, че в Германия са изправени пред критична ситуация — каза Туийд, за да разсее мислите си от притесненията за Пола. Крачеше из кабинета на първия етаж на щаба в Парк Кресънт. Заместник-директорът на Тайната разузнавателна служба беше среден на ръст и добре сложен, а възрастта му трудно можеше да се определи. С дебелите си рогови рамки на очилата оставаше незабележим сред минувачите из улиците — качество, което често му бе помагало в работата. Другият човек в стаята беше неговата предана секретарка Моника. Жена на средна възраст с прибрана на кок сива коса, тя седеше зад бюрото си, докато шефът й говореше. Туийд погледна часовника — беше точно десет.