Колин Форбис - Огнен кръст

— Да, би могло да се каже. Нека спрем дотук. Скоро може да те посетя в Лондон. Дори специалните служебни телефони понякога не са сигурни.

Туийд затвори. Беше разтревожен. Зловещата атмосфера в Париж сякаш бе обхванала и Висбаден. Духът на несигурност и недоверие, дори към собствените сътрудници, бе обзел мъже, пряко отговорни за работата на разузнавателните служби. Първо Лазал, сега и Кулман.

— Кой е Щал? — запита Моника.

— Дай ми един от секретните фишове. Благодаря. Щал е агент на Кулман, който работи под прикритие в Бордо… — Туийд говореше и попълваше фиша. — Записвам адреса, телефонния номер и френското име, с което официално се представя. Искам да оставиш в сейфа отделна папка за Нюмън. — Той й подаде готовия фиш. — Това отива в нея. Прибави и снимката на онова зловещо джудже сержант Рей, когато направиш копията в лабораторията.

— Ще бъде изпълнено. Какво означаваше подмятането за „Името на розата“?

— Кулман получил информация за една от тайните квартири на „Сигфрид“. Източникът е капитан Виктор Роузуотър. Казах ти, че се срещнахме с него в Базел. Пола смята, че е много подходящ за нашата работа.

— Като че ли е права.

Веднага след влизането си в дневната на Гренвил Грейндж Доулиш прие дълго телефонно обаждане от Ню Йорк. Застанал прав, лейтенант Бертие гледаше към пристана в края на поляната зад къщата. Към един от буйовете в широкия завой на реката беше привързана скъпа яхта. От нея се отдели моторна лодка с трима души на борда. Стигна до пристана, мъжете скочиха на брега, затичаха се нагоре по поляната и се скриха от погледа, когато заобиколиха къщата. Приличаха на добре трениран екип — около тридесетгодишни атлетични мъже, с пъргави и енергични движения.

— Добре, Бертие. Почвай. Какви новини носиш? Лейтенантът се завъртя на пети, намести тъмните си очила по-дълбоко в горния джоб на сакото и застана мирно. Гласът на Доулиш бе прозвучал рязко и грубо.

— Заповядано ми е да попитам кога ще пристигне следващата пратка.

— Пратка с какво?

Доулиш внимателно се вгледа в лицето на Бертие. Той не реагира, очите му останаха неподвижни и немигащи.

— Не зная, сър. Предавам ви буквално съобщението.

— Но можеш да се досетиш за какво става въпрос — настоя Доулиш.

— Не мога, сър. Заповядано ми е да ви задам определени въпроси и след това да предам отговорите на началниците си.

— В какво подразделение служиш, лейтенант? Чинът ти само лейтенант ли е? Или прикрива по-висок ранг?

— Лейтенант, сър. В инженерно подразделение. Мостове и така нататък.

— Ясно.

Доулиш не го показваше, но беше впечатлен. Мерките за секретност педантично се спазваха.

— Пратката ще бъде доставена след около три седмици. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Напълно. Благодаря, сър.

— Отпусни се, приятелю. Тук не си на служба. Налей си нещо за пиене. Натисни копчето в онази библиотека, до томчето със стара английска поезия.

— Не пия, когато изпълнявам служебни задължения, сър.

— Тогава налей на мен, по дяволите. Голям скоч. Педантизмът на французина започваше да го дразни. Никога не бе успявал да пробие ледената маска на Бертие. Само му дай заповед и той ще свърши всичко. Доулиш не можеше да проникне зад бронята, която Бертие поставяше около себе си, и това го изнервяше. Страхуваше се от малко хора, но присъствието на французина винаги го правеше неспокоен. Пое безмълвно чашата и изпи половината от уискито.

— Вторият въпрос, който трябва да предам — продължи Бертие, — е къде ще акостира пратката.

— В Аркашон… — Доулиш щеше да добави „както обикновено“, но се спря навреме. Възможно беше Бертие наистина да знае толкова малко, колкото показваше.

— И съобщението за точната дата на пристигане ще бъде изпратено двадесет и четири часа по-рано по вече установения начин?

— Точно така.

Доулиш замълча. Вгледа се отново в Бертие. Висок над метър и осемдесет, с масивно лице, стройна фигура, големи ръце, отпуснати близо до бедрата. Застанал почти мирно. Като на парад. Сини леденостудени очи. Прототипът на добре обучена машина.

— Кога тръгваш? — попита Доулиш.

— Наредено ми е да остана известно време, за да набавя определена информация. Отседнал съм наблизо.

На Доулиш му се искаше да попита къде наблизо, но се съмняваше, че ще му отговори. Вместо да рискува с човек, в чиито реакции не е сигурен, той просто кимна. Допи чашата си и стана.

— Уолтърс ще те изпрати…

Закрачи неспокойно из стаята, когато Бертие излезе. Хората винаги оставяха след себе си някаква атмосфера. Доулиш имаше чувството, че от Грейнвил Грейндж току-що си бе тръгнала смъртта.