Колин Форбис - Огнен кръст

— Търся обективност. Занимавате се наистина с много неща. Точно това искам да отразя в материала си. Търговски вериги, финансиране на подводни проучвания. Вероятно ще се концентрирам върху последното. Необичайно е, затова.

— Имам ли думата ви? — излая Доулиш.

— Ама вие глух ли сте? Вече ви казах какво мисля да направя.

— Харесват ми смелите момичета — гласът му отново стана приятелски. — Половината ми от времето отива да карам разни тъпанари да изпълняват правилно нарежданията ми. Но това е единственият начин. Не трябваше да изпускам нервите си. Вие сте достатъчно интелигентна. Но малко преди да се срещнем, отвън имахме един неприятен инцидент. Съжалявам. Моля да ме извинете — той се усмихна. — Искате ли да изпием по чаша вино за помирение? По-късно ще ви разведа из къщата. Горе имам няколко интересни картини.

„Горе? Там явно са спалните. Започваме отначало.“ — помисли си Пола и поклати глава.

— Ако не възразявате, ще остана на кафе.

— Горе също могат да ви сервират кафе — настоя Доулиш. — Имам един Рубенс, който сигурно ще намери място в статията ви.

— Не харесвам Рубенс.

— Откъде получихте информация за малкия ми оръжеен бизнес? — изведнъж изстреля той.

Пола замълча. Усещаше, че ситуацията може да вземе неприятен обрат. Доулиш беше от мъжете, които не се оставят да бъдат надвити от жена. Изражението и поведението му отново бяха станали агресивни. Телефонът иззвъня. Доулиш сви с досада устните си и вдигна слушалката.

— Кой ме търси, по дяволите? Кой? Ясно. Няма начин, свържете ме. Доулиш на телефона…

— Говори главен инспектор Букенън. Знам, че при вас е Пола Грей — започна от другата страна на линията Туийд. — Искам незабавно да се върне в хотел „Браднъл“, за да бъде разпитана. Повтарям, незабавно!

— Моментът не е много удобен, точно сега…

— Направете го удобен. Разследвам убийство и това е много по-важно от удобството на някого. Извикайте я на телефона. Веднага!

Доулиш се намръщи. Сложи ръка върху слушалката, но реши още веднъж да опита да отложи тръгването на Пола:

— Ако можете да изчакате около час…

— Мога да изпратя патрулна кола да я вземе! Започвам да се замислям върху нежеланието ви да съдействате.

— Един момент.

Доулиш подаде слушалката на Пола.

— Главен тежък инспектор Букенън настоява да говори с вас. Сам ще ви предаде съобщението си — произнесе го високо и ясно, за да се чуе и от другата страна на линията.

— Мис Грей? — започна бързо Туийд. — Говори главен инспектор Букенън. Ако обичате, тръгнете веднага към хотел „Браднъл“. Трябва да ми дадете някои допълнителни сведения… — Туийд заговори тихо със собствения си глас. — Веднага се махни оттам. Не ми харесаха тонът и настроението на Доулиш.

Пола успя да не издаде изненадата си. Преди малко можеше да се закълне, че говори с Букенън.

— Добре, главен инспектор. Не виждам с какво мога да ви помогна, но тръгвам незабавно, щом настоявате. До половин час ще съм пристигнала. Дочуване.

Тя постави обратно слушалката и пусна в чантата си бележника и писалката. Изправи се, изтича до гардероба, взе палтото си, преди да я е настигнал Доулиш, и се обърна.

— Сигурна съм, че събрах достатъчно материал за статията си. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.

Доулиш пъхна ръка в джоба на бричовете си. Изглеждаше мрачен и недоволен. Застанал неподвижен като дървена фигура, той попита:

— За какво беше това обаждане? Да не сте загазили?

— Неотдавна открих тялото на момиче, удушено в блатата край Олдбърг.

— Четох затова. Карин… — той щракна с пръсти. — Карин. Някоя — си.

— Роузуотър.

Очите му отново приличаха на два куршума. Пола продължи:

— Германка, женена за англичанин. Никой не може да проумее защо са я убили.

— Вероятно психопат. По-добре тръгвайте, да не закъснеете за господин Главно ченге. Интересно как е разбрал, че сте тук.

— Знае, че съм отседнала в „Брандъл“. Трябвало е само да се заинтересува — питах хора от персонала как да стигна до Гренвил Грейндж, така че в хотела биха го упътили веднага — излъга с лекота Пола.

— Не забравяйте поканата ми за разходка с „Кати“ — подсети я Доулиш, докато я изпращаше през просторното фоайе към главния вход. — Ето ви визитката ми с прекия телефонен номер. Само, за Бога, не го публикувайте.

— Няма, обещавам — отвърна Пола и взе картичката с позлатени ъгли и щампован надпис.

— Просто ми се обадете, когато сте свободна — любезно настоя Доулиш с ръка на рамото й. — Ще се уговорим за най-удобното за вас време.