Колин Форбис - Огнен кръст

— Да не искаш да замръзнем? В тези проклети гори е студ…

— Млъкни! Чуваш ли това?

Звукът сега беше съвсем отчетлив. Хеликоптерът се приближаваше към тях. Подминаха и втория завой. Пътят продължаваше, прав като изпънат конец. Гората се отдръпваше встрани и оставяше тясно оголена ивица между първите дървета и храстите край шосето. От лявата им страна се появи висока телена ограда с окачени метални табели.

Оградата бе дълга около двеста метра, а в средата се намираше голям портал с две врати, също от телена мрежа. Зад тях един черен път се губеше сред дърветата. Забелязваха се и постройки — бетонни, едноетажни, без прозорци. На Нюмън му се стори подозрителен фактът, че от описаните по-рано от Марлър патрули и кучета сега нямаше и следа.

Паркира срещу затворените врати и остави двигателя да работи. Марлър изскочи навън, отиде до портала и бавно закрачи покрай оградата в посоката, от която бяха дошли, докато стигна до един бетонен стълб. Върна се при колата. Нюмън чуваше звука от хеликоптера все по-близо. Явно кръжеше някъде наоколо.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита той, когато Марлър потъна отново в седалката.

— Търсех мястото, където с една отвертка с дървена дръжка може да се изгори електрическата инсталация на оградата.

— Защо, ако мога да запитам?

— Вече го направи, приятелю. Отговарям ти — в случай че реша да се върна някоя нощ и да разгледам по-отблизо това предприятие.

— Не бих те посъветвал. Поне не го прави сам…

Нюмън се взираше в пътя зад вратите. Беше насечен от коловози там, където бяха минавали широките гуми на тежки машини. Все още нямаше и следа от човешко същество и това продължаваше да го тревожи. Сякаш някой бе наредил на всички постове да се оттеглят от оградата. Не можеше да се отърве и от усещането, че невидими очи неотклонно ги следят.

— Малко зловещо, нали? — изръмжа Марлър.

— Е, не бих избрал това място за пикник.

— Мина ли ти наум, че Доулиш може да е изтеглил охраната, за да подсили хората си в Гренвил Грейндж? Доста народ го посети тази сутрин.

— Не мисля, че това е обяснението — каза бавно Нюмън, докато се оглеждаше внимателно. — Доулиш е милионер. Може да наеме достатъчно телохранители…

Млъкна, когато оглушителен рев взриви тишината. Замлъкналият за малко шум от хеликоптера сега сякаш се стовари отгоре. Нюмън натисна копчето за покрива, свали ръчната спирачка и рязко потегли. В същия миг въоръжени мъже изскочиха от окопите, където се бяха крили. Плътната стрелба на автоматите им обсипа с куршуми пътя зад мерцедеса. Нюмън забеляза, че не се целят в колата. Принуждаваха ги да продължат напред.

— Пред нас… — извика Марлър.

Нещо прекоси пътя и се стрелна в храстите. Подплашена от грохота лисица търсеше убежище. Зад нея изведнъж се появи хеликоптерът, бръснещ върховете на дърветата. Пилотът смени курса и полетя към тях на сантиметри от настилката на шосето. В момента, в който профуча над колата, от вертолета хвърлиха нещо, което се приземи на пътя. Взриви се с ослепителна бяла светлина. Нюмън затвори очите си и завъртя волана, за да избегне блясъка.

— Магнезий — каза кратко той. — Ако ни улучи или минем отгоре, резервоарът гръмва веднага.

— Ще се върне — Марлър се извъртя назад в седалката си.

— И този път може да уцели…

Нюмън натисна по-силно педала. Молеше се на Бога да стигнат по-скоро края на правия участък, който ги превръщаше в чудесна мишена — пилотът лесно можеше да изчисли изпреварването на снаряда.

— Няма го — каза Марлър.

— Всеки момент ще налети.

Едва бе изрекъл последната дума, когато вертолетът отново се появи. Летеше ниско над смъртоносната отсечка от пътя, носеше се право към колата. В този момент Нюмън забеляза форда, който бързо ги застигаше.

Зад волана седеше Нийлд. До него Бътлър бе махнал предпазния колан и свалил стъклото на вратата. Наведе се навън, облегна се и хвана с две ръце валтера. Настилката на пътя бе гладка и оръжието не потрепваше.

Хеликоптерът се приближаваше към колата на Нюмън. Този път нямаше магнезиева бомба. Дим, черен гъст дим започна да се сипе зад машината. Тежка, плътна завеса бързо се спусна над пътя. Вертолетът беше на около триста метра от мерцедеса. Димът зад него застилаше асфалта. Нюмън стисна устни и намали. После натисна още по-силно спирачката.

— По дяволите, какво правиш? — извика Марлър.

Във форда отзад Бътлър вече се целеше в пилотската кабина. Вероятността да улучи бе нищожна, но друг шанс нямаха.