Колин Форбис - Огнен кръст

— Онзи сладур горе май си пада по теб — обади се мутиращ глас зад гърба й.

Тя се обърна и видя едно младо голобрадо момче, което я разглеждаше с нескрит интерес. Държеше пушката си ефектно подпряна на рамото.

— Сигурно си от харема на негова светлост. Той е ей там — момчето кимна с глава. — Предполагам, че вече те чака, много е навит.

Пола го гледаше право в очите.

— Имам едно предложение — каза спокойно тя. — Иди се гръмни.

— Така да бъде.

Младият фукльо се отдалечи и Пола погледна натам, накъдето бе кимнал преди малко. Нюмън говореше на средно висок и набит мъж, облечен в костюм за езда. Доулиш слушаше с мрачно лице. Изведнъж хората на поляната утихнаха, сякаш усетили, че ще се случи нещо сериозно. Марлър застана зад Нюмън и запали цигара. Пола ясно чуваше разговора.

— Та какъв ви беше въпросът? — прогърмя гласът на Доулиш.

— Чух, че имате оръжейна фабрика наблизо. Предполагам, че тя е един от основните ви източници на доходи. Краят на Студената война сигурно ви кара да търсите нови клиенти. Или не съм прав? Може би се радвате, че най-после е възможен мир, дори това да сложи край на печалбите ви от войната?

— Бяхте поканен като гост на стрелбата — изсъска Доулиш, пъхнал ръка в джоба на бричовете си. — А сега се опитвате да вземете интервю. За „Шпигел“, казвате…

— Има ли конкретна причина да избягвате публичност? — продължи приятелски Нюмън. — Вие сте един от най-могъщите индустриалци на Запад. Казват, че можете да продавате оръжие на хора и места, за които друг не би и помислил. Вероятно имате контакти във върховете…

— Изходът е натам — прекъсна го Доулиш и посочи с пръст паркинга. — Ако след две минути сте още на моя територия, ще наредя да ви изпратят.

— Не тормозете хората си — каза усмихнато Нюмън. — Наемните ви убийци сигурно имат да свършат други мръсни работи.

— Убийци?

Доулиш пристъпи към Нюмън. Лицето му беше червено. Високо кръвно налягане? Пола не можеше да прецени.

— Ами да, така нареченият обслужващ персонал на стрелбата — продължи Нюмън. — Облекли сте ги така, че да приличат на местни хора. Обаче дрешките им са съвсем нови. Професионални телохранители, нали? Изритани от уважаващите себе си компании.

— Две минути…

Доулиш се обърна, огледа се и кимна на един едър мъж, който веднага дотича. Лордът явно не обичаше да губи времето си. Тръгна веднага към Пола и другият трябваше да върви редом с него, докато слушаше заповедите му. Тя успя да чуе само първата част от нарежданията.

— Свържете се с хеликоптера. Нюмън да бъде проследен. Кара един стар син мерцедес. Работата е важна. Ако се наложи, да му дадат един урок. Предупредиха ме за Нюмън, че…

Той понижи гласа си и въпреки че се приближаваше към Пола, тя не успя да чуе последните изречения. Видя как Марлър и Нюмън предадоха оръжията си на един от телохранителите и тръгнаха към паркинга, без да поглеждат в нейната посока. Пола започваше да се тревожи — на идване не бе видяла и следа от Бътлър и Нийлд, които според инструкциите на Туийд трябваше да осигурят защитата на тримата, влезли в имението. Но всъщност където и да чакаха, тя нямаше да ги забележи — бяха професионалисти.

— Действай, Бранд! Тръгват…

Едрият мъж се затича, а Доулиш се приближи към Пола с широка усмивка и свали шапката си.

— Пола Грей? Подранила сте…

— Не обичам да закъснявам.

Две кафяви очи я пронизаха като куршуми. Една силна длан я сграбчи за ръката и я поведе по задните стълби. Той отвори някакъв френски прозорец, бутна я вътре, заключи след себе си и дръпна тежките тюлени пердета.

— Нека взема палтото ви, скъпа…

Докато й помагаше да го свали, пръстите му се задържаха за малко върху красивите й рамене. Отвори един гардероб, постави палтото на закачалка и й посочи голямото меко канапе с подредени възглавници в средата на стаята. Пола се огледа за единичен фотьойл, но Доулиш се бе подготвил добре за срещата — всички бяха затрупани с камари подвързани с кожа книги. Не й остана нищо друго, освен да седне на края на канапето. Той й предложи да избира между уиски и вино, но тя поиска кафе. Доулиш натисна някакво копче в стената. В края на обширната стая се отвори врата и се показа облечен в черно прислужник.

— Кафе за гостенката ми, Уолтърс. За мен голямо уиски. И следващия път чукай, преди да влезеш. Действай…

„Това явно е любимата му фраза“ — помисли си Пола, докато оглеждаше стаята и вадеше бележника от чантата си. С изключение на прозорците, гледащи към поляната, останалите три стени бяха покрити с дъбова ламперия, на равни интервали прекъсвана от вградени библиотечни шкафове. Точно срещу нея в една дълбока сводеста ниша пращеше огън. В стаята беше нетърпимо горещо. Доулиш свали ботушите си, изхвърли ги към огнището и пъхна големите си крака в чифт ръчно изработени спортни обувки с дебели подметки.