Колин Форбис - Огнен кръст

Докато продължаваше разпалено да обяснява, Доулиш натисна копчетата, моделът се прибра в началното си положение, а ламперията се плъзна надолу и сложи край на демонстрацията. Пола се върна на канапето, седна и каза нещо, което за миг разруши приятелската атмосфера на разговора:

— Освен подводните ви занимания, за които харчите много пари, вие ръководите и своите оръжейни заводи, а те печелят състояния за компанията ви. Това не ви ли притеснява? Да бъдете търговец на смърт?

Той прекоси стаята, стовари се до нея и сграбчи като в стоманени белезници китката й. Изражението му беше свирепо.

— Защо, по дяволите, ми задавате този въпрос?

Пола се запита къде ли бяха Нюмън и Марлър. Така й се искаше да са наблизо…

Седнал зад волана, Нюмън бързо се отдалечаваше от полуострова на Айкин. До него седеше Марлър. Движеха се по ограден с храсти път, а полетата отстрани все още бяха покрити с бялото наметало на скрежа. Полупрозрачна мъгла прегръщаше дърветата и оставяше от слънцето само един неясен кръг.

— Да наминем ли към оръжейното предприятие на Доулиш? — попита Марлър. — В гората край пътя за Ортфорд…

— Откъде знаеш, че е оръжейно?

— А ти какво мислиш, че е? Забутано в пустошта, оградено от електрифицирана телена мрежа, зад която се разхождат патрули с кучета… Дали пък не отглежда градински ружи?

— Добре де, отиваме, щом настояваш — съгласи се Нюмън. — Показвай пътя.

— Вляво при върха на хълма, после пак наляво, като стигнем шосето за Снейп Молтингс. След това по пътя за Ортфорд.

— Следят ни.

— Знам. Видях ги в страничното огледало. „Форд Сиера“ е, дори не забелязах кога Бътлър и Нийлд са тръгнали след нас.

— Значи ги бива. Как ти се стори празненството? Много си зле с пушката, когато решиш да се правиш на аматьор.

— Така исках. Ти обаче успя да подпалиш Доулиш. Налагаше ли се да отидеш толкова далеч?

— Такова ми беше намерението. Когато вбесиш някой, той обикновено изплюва повече, отколкото би желал.

— Изплю само нас, доколкото забелязах. „Разкарайте се или ще ви изпратят“.

— Постигнах целта си. Раздразних го. Подготвих почвата за Пола. Ти, разбира се, видя, че пристигна. А след като Доулиш ни прати по дяволите, той тръгна към нея и, изглежда, вече предвкусваше удоволствието си. Не знаеше, че ще налети на дива котка, ако се опита да я докосне.

— Но може да си развалил нейните планове — възрази Марлър.

— Настроението му още ще е лошо.

— А тя ще го забележи и ще го използва умело. Бас държа, че ще се върне с интересна информация.

— Стига да се върне…

Пет минути по-късно Нюмън взе един остър ляв завой и продължи през още по-безлюдна местност към Ортфорд. След малко спря колата и изключи двигателя. Тишината бе непоносима. От двете страни на шосето гори от борове и ели покриваха хълмистата пустош. Току-що бяха подминали един черен път, водещ встрани от главния, навътре сред дърветата. Марлър запали цигара.

— Входът е по-нататък. След още два завоя ще те приветстват черепи и кръстосани кости.

— Откъде знаеш, че това има нещо общо с Доулиш?

— Защото съм добър детектив — усмихна се нахално Марлър.

— В долната част на една от предупредителните табели имаше малък надпис: „Доулиш Консервация Лимитид“. За охранителните мерки вече ти разказах.

— Това шум от двигател ли беше?

— Да, заприлича ми на хеликоптер. Едва ли е на Пътната полиция. Вероятно брегова охрана.

— Или нещо друго — Нюмън запали двигателя. — Хайде да се размърдаме и да видим какво става тук.

— Сега? Не съм казвал, че тук става нещо посред бял ден.

Нюмън изведнъж се сети, че нямат никакво оръжие. Струваше му се, че над местността витае атмосферата на нещо злокобно и опасно. Сигурно заради усещането за пълна самота в това изолирано от света място. След Айкин не бяха срещнали жива душа.

Колата бавно запълзя по извития път. Нюмън се взираше в храсталаците от двете страни. Имаше чувството, че влиза в капан. Подминаха първия завой и пред очите им се откри следващата права отсечка, все така пуста. Стотина метра по-нататък пътят отново извиваше.

— Ако искаш да походим — подкачи го Марлър. Той сякаш не се и сещаше за риска, който поемаха.

— Аз карам, нали? — сряза го Нюмън. — Освен това вече сме близо.

— След този завой ще видим вляво малкия изолиран свят на Доулиш…

Мерцедесът продължаваше да пълзи. Нюмън смръщи вежди и натисна бутона, който прибираше назад покрива на колата. Марлър изтръска пепелта от цигарата си.