Колин Форбис - Огнен кръст

— Какво стана с псевдо-англичанина на Нюмън? Ако е такъв.

— Казва се Джеймс Сандърс. Поне така твърди — тя смръщи вежди. — Най-лошото е, че и аз не съм сигурна. Говори превъзходен английски, но не знам дали един истински англичанин би употребявал жаргона така, както той го прави. Подметнах му нещо на френски — питах го дали ще пие още едно. Стори ми се, че тръгна да става от стола, но помръдна толкова слабо, че не мога да бъда сигурна дали ме е разбрал. Нямаме доказателства, че е французин, това е. Сега трябва да сляза за вечеря с Нюмън и Роузуотър и да ви оставя да работите.

— Утре… — изражението на Туийд беше мрачно — бъди извънредно внимателна в Гренвил Грейндж. Имам предчувствие, че там се крои нещо опасно.

Готически ужас.

Пола бе спряла взетата от Нийлд кола пред затворените врати от ковано желязо, които бранеха Гренвил Грейндж. В края на една дълга извита алея тя зърна уродливата сграда. Викторианската архитектура в своя най-отвратителен вид — огромна сива триетажна постройка с две долепени крила. Покривът бе осеян с малки кулички. Фантастичните скулптури на водостоците се открояваха на ясното зимно небе.

След излизането си от Олдбърг тя бе завила наляво по шосе А1094 покрай игрището за голф. Наситеното зелено на хълмовете бе покрито от тежък скреж. При Снейп зави пак наляво, подмина прочутите пивоварни и пое по тесен селски път към Айкин. Често сверяваше маршрута с пътната карта на седалката до нея. Следващият ляв завой я изведе в полето, откъдето се виждаше широката извивка на река Олд, приличаща на ивица синкав лед.

Натисна няколко пъти клаксона и се появи едър мъж в провинциални дрехи, хванал ремъка на свирепо овчарско куче, което озъбено скачаше към нея. Добре дошла в Гренвил Грейндж.

— Какво искате? — попита големият мъж. — Това е частна собственост.

— Очевидно. Казвам се Пола Грей. Имам среща с лорд Дейн Доулиш. На обяд.

— Покажете някакви документи.

— Елате до колата и ги погледнете, по дяволите. И дръжте проклетото си кученце по-далеч от мен. Или се обадете на негова светлост и му кажете, че не искате да ме пуснете в имението…

Без да откъсва очи от нея, пазачът отключи вратите, отвори едната, прибра ремъка на кучето и се приближи към колата. Пола забеляза, че дрехите му изглеждат съвсем нови. Доста необичайно за един пазач.

Показа журналистическата си карта и някои от документите, изработени в лабораторията на Парк Кресънт.

— Влизайте! — гласът му беше злобен.

— Значи сте знаел, че ще дойда.

Усмихна се в пламналото му лице, преди той да тръгне да отваря и другата врата. Натисна рязко педала, като засипа с чакъл кучето и едва не отнесе пазача. Алеята извиваше в широк полукръг пред къщата и оставяше много свободно място за паркиране под перилата на обширната тераса и стълбите, водещи към входа.

Изключи двигателя и веднага чу изстрелите на пушките. Стрелбата беше започнала, някъде зад грозната грамада на сградата. В края на двете редици спрени коли забеляза мерцедеса на Нюмън. Паркираните автомобили бяха поне двадесет — няколко модела БМВ, едно ферари и една ламборгини. Големи пари посещаваха Доулиш при състезанията по стрелба в имението му. Пола погледна часовника си — 11.50 ч. Десет минути по-рано. Обичаше да изважда от равновесие непознатите, с които имаше среща. Понякога така откриваше неща, които те биха искали да скрият.

Заключи колата, подмина стъпалата и тръгна към лявото крило на къщата. Отзад една широка поляна, оградена от борове, се спускаше към голям, вдаден в реката, пристан. Преброи около тридесет мъже с пушки — на различна възраст, до един облечени добре, дори контешки. Температурата бе все още малко над нулата. Пола носеше дълго до коленете велурено палто и копринен шал. Стрелците, застанали на края на поляната, не обръщаха внимание на дъжда от глинени късове, който се сипеше върху им, и продължаваха съсредоточено да свалят от небето черните дискове, въоръжени с дванадесеткалибрени пушки. Видя Марлър да се прицелва внимателно, когато нови пет чинийки полетяха нагоре. Не улучи три и в кратката тишина след изстрелите Пола дочу дрезгавия му глас.

— Не мога да ги сваля, проклетите…

„Не можеш ли! — помисли си тя. — Ако поискаш, ще свалиш всичко, което хвърчи!“

Шумът от ниско летящ хеликоптер я накара да погледне нагоре. Почти докосващ върховете на дърветата, той увисна за миг неподвижно, а после мина над покрива на къщата и се скри от погледа. Пола предположи, че е вертолет на бреговата охрана и се опита да види маркировката на машината. Не забеляза никакви отличителни знаци. От водостока на покрива й се хилеше главата на сатир.